Полет над кукувиче гнездо
- Автор: Киси Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полет над кукувиче гнездо». Краткое содержание книги:
— Ако зависеше от мен, досега триста пъти да съм напуснал болницата, само че аз не съм дошъл тука доброволно — каза той. — Е, с тая нефелна ръка сигурно няма да играя на първа линия, но може например да сгъвам пешкирите или въобще да правя нещо. Само че сестрата от мойто отделение все казва на доктора, че още не съм бил готов. Нямал съм да мога даже да сгъвам пешкирите в старата въшлива съблекалня, не съм бил готов.
Обърна се и тръгна към спасителския си стол, покатери се по стълбичката като някаква наркотизирана горила и ни погледна отгоре.
— Докараха ме тука заради пиянство и хулиганство, това беше преди осем години и осем месеца — каза той нацупено.
Макмърфи се отблъсна от стената на басейна, заплува прав и се замисли; в трудовия лагер беше изпратен за шест месеца, два вече бяха минали, значи; оставаха още четири — а на него в никакъв случай не му се искаше да стои под ключ където и да е повече от четири месеца. В тая лудница беше почти от месец; тук може и да беше по-добре, отколкото в трудовия лагер, заради удобните легла и портокаловия сок на закуска, но ако трябваше да остане няколко години, хич не беше по-добре.
Той доплува до стъпалата в плиткия край на басейна и седя на тях до края — подръпваше снопчетата вълна по гърлото си и се мръщеше. Като го гледах как седи там сам-самин и се мръщи, аз си спомних какво каза Старшата на колегиума и взе да ме обхваща страх.
Когато ни изсвириха да излизаме от басейна и всички се повлякохме към съблекалнята, ние се сблъскахме с пациентите от другото отделение, които пък имаха сега час по плуване. При душовете, във ваничката за дезинфекция на краката, откъдето всеки трябваше да мине, видяхме оня младеж от другото отделение. Главата му беше голяма, розова и отекла, а хълбоците и краката му представляваха възглавнички от тлъстини — сякаш някой беше грабнал балон, пълен с вода, и го беше стиснал през средата. Той се беше проснал в единия ъгъл на ваничката и издаваше някакви звуци подобно на спящ тюлен. Чезуик и Хардинг му помогнаха да стане, но той веднага се пльосна отново във ваничката. Главата му се затъркаля из разтвора за дезинфекция. Макмърфи ги наблюдаваше, докато го изправяха пак на крака.
— Що за птица е тоя? — попита.
— Болен е от хидроцефалия — отговори му Хардинг. — Мисля, че това значи някакво нарушение в действието на лимфните жлези. Главата му се пълни с течност. Помогни ни да го изправим.
Щом го пуснаха, той пак си легна във ваничката; по лицето му се четеше търпение, безпомощност и упоритост; устата му пръскаше слюнки и пускаше мехурчета в млечнобялата вода. Хардинг повтори молбата си към Макмърфи да им помогне и те двамата с Чезуик отново се наведоха над болния. Макмърфи ги избута и прецапа през младежа към душа.
— Оставете го да си лежи — каза той и пусна душа. — Може да не обича дълбокото.
Ясно, почваше се. На следващия ден той изненада всички в отделението, като стана рано и излъска клозета до блясък, а после по нареждане на черните момчета се захвана с линолеума в коридора. Изненада всички, само не и Старшата; тя се държеше така, сякаш няма нищо изненадващо.
А същия следобед, когато Чезуик каза по време на заниманието, че въпросът с цигарите трябва да се изясни, като завърши с думите: „Аз не съм малко момче, та да ми криете цигарите като бонбони! Ние искаме да се направи нещо, нали така, Мак?“ И зачака подкрепа от страна на Макмърфи, вместо подкрепа получи мълчание.
Той се обърна към Макмърфи. Всички се обърнаха. Макмърфи си седеше и изучаваше тестето, което ту разперваше, ту скриваше в ръцете си. Дори не вдигна очи. Беше страхотно тихо; чуваше се само пляскането на омазнените карти и тежкото дишане на Чезуик.
— Искам да се направи нещо! — изкрещя отново Чезуик. — — Не съм дете!
Той тропна с крак и се огледа така, сякаш всеки момент щеше да се разреве от обида, задето е победен. Стисна двата си юмрука и ги прилепи към издутия си гръден кош. Юмруците му изпъкваха като две малки розови топчици на фона на зелените дрехи, и той ги стискаше толкова яко, че цял трепереше.
Никога не беше правил впечатление на едър човек; беше нисък и доста дебел, с плешиво петно на темето, което просветваше като розова монета, но сега, застанал сам насред дневната, изглеждаше съвсем мъничък. Погледна Макмърфи и след като не му отвърнаха с поглед, зашари с очи по редицата на Острите, търсейки помощ. Хората се отвръщаха от него — отказваха да го подкрепят и лицето му придобиваше все по-изплашено изражение. Накрая погледът му се спря на Старшата и той пак тропна с крак.