Полет над кукувиче гнездо
- Автор: Киси Кен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Неделчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полет над кукувиче гнездо». Краткое содержание книги:
Тя скръства ръце, като че държи свещ, и поглежда надолу към това, което е останало от него и сега изтича от ръкавите на ризата и крачолите на панталоните му.
— Това е мистър Сифелт, нали? — пита тя черното момче.
— Точно така, ъ-ън, мистър Си-фелт. — Момчето цялото трепери от напъна да си измъкне пръчицата.
— И мистър Сифелт ни уверяваше, че повече не се нуждаел от лекарства. — Тя поклаща глава и отстъпва крачка назад, тъй като той се е прострял до самите й бели обувки. Вдига очи и оглежда наредилите се в кръг около нея Остри. Поклаща пак глава и повтаря: — Повече не се нуждаел от лекарства. — Усмивката на лицето й изразява съжаление, търпение и отвращение, всичко това наведнъж — една добре заучена усмивка.
Макмърфи никога не е виждал подобно нещо.
— Ама какво му има? — пита той.
Без да откъсва поглед от пихтиестата маса и без да се обръща към Макмърфи, тя отговаря:
— Мистър Сифелт е епилептик, мистър Макмърфи. Това означава, че ако не следва лекарските съвети, винаги може да получи подобен припадък. Той го знае много добре. Ние сме го предупредили: не си ли взима лекарствата, така ще бъде. Но той не иска и не иска да се вразуми.
Фредриксън излиза от опашката, веждите му са настръхнали. Той е жилест, безкръвен човек, светлокос, с гъсти руси вежди и удължена челюст, от време на време се държи грубиянски, както преди се опитваше Чезуик — вика, крещи, псува сестрите, заплашва, че ще се махне от тая болница! Винаги го оставят да си крещи и да размахва юмрук, докато сам се успокои, тогава му казват, мистър Фредриксън, ако сте свършили, ще отидем да попълним формуляра за вашето изписване — после иди, че гледай колко време ще тропа с виновен вид на стъклото на Сестринската стая и ще се извинява, ще ги моли да забравят тия необмислени глупости, дето им ги е наговорил, а пък тези формуляри, ако може, нека ги мушнат в някое по-скришно място.
Той пристъпва към сестрата и размахва юмрук пред лицето й.
— О, така ли? Така ли, а? Значи, ще разпънете на кръст стария Сиф, като че ли това ви го прави напук?
Тя го хваща успокоително за ръката и юмрукът му се разпуща.
— Не се тревожете, Брус. Приятелят ви ще се оправи. Очевидно не е глътнал своя дилантин. Просто не знам какво ги прави тези хапчета.
Само че тя знае много добре, както и всички други: Сифелт задържа хапчетата в устата си и после ги дава на Фредриксън. Сифелт не обича дати гълта заради техните, както сам се изразява, „пагубни странични ефекти“, а Фредриксън обича да взима двойна доза, тъй като се страхува до смърт да не получи припадък. Сестрата знае това, по гласа й си личи, но като я гледаш такава мила и състрадателна, ще речеш, че въобще не е наясно с номерата им.
— Да-а-а — проточва Фредриксън, само че нещо не му се удава да поднови атаката си, — Добре де, ама защо се преструвате, че е толкова лесно да се решиш дали да вземеш лекарството, или не? Нали знаете колко се тревожи Сиф за външния си вид и за това, дето жените го смятат за грозен и какво ли не, а нали знаете, че според него дилантинът…
— Знам — прекъсва го тя и отново го докосва по ръката. — Той смята освен това и че косата му пада заради лекарството. Горкото старо момче!
— Той не е толкова стар!
— Знам, Брус. Защо се вълнувате толкова? Не мога да разбера какво има между вас и вашия приятел, та толкова го защищавате!
— О, по дяволите! — казва той и напъхва юмруци в джобовете си.
Сестрата се навежда, избърсва едно местенце на пода, опира там коляното си и се заема да придаде на Сифелт някаква форма. Заръчва на санитарчето да остане при горкото старо момче — Тя ще отиде да му изпрати една количка на колелца, — после да го откара в спалното и да го остави да спи до вечерта. След което се изправя и потупва Фредриксън по рамото, а той измърморва:
— Аз също трябва да вземам дилантин. Затова знам какво му е на Сиф Искам да кажа, затова… о, по дяволите…
— Брус, много добре разбирам на какво изпитание сте подложени и двамата, но това далеч не е най-доброто разрешение!
Фредриксън я разбира накъде бие. Сифелт се е подаврандисал, целият плувнал в пот шумно вдишва и издишва. Отстрани на главата му, там където се джасна в земята, е излязла цицина, червена пяна шупти по пръчицата на санитарчето при устата му, очите му се изтъркулват и бялото започва да приема нормалните си размери. Ръцете му са приковани от двете му страни с дланите навън, а пръстите се свиват и разпущат гърчаво; в Шоковото бях виждал да се гърчат така хора, завързани към масата с формата на кръст, а от дланите им се виеше нагоре димът от електричеството. Сифелт и Фредриксън не са ходили в Шоковото. Те са направени така, че сами си произвеждат електрическия токи си го складират в гръбнаците, тоя ток може да се включи от разстояние, от металната врата в Сестринската стая, стига само да сбъркат нещо — както разказват най-пиперлията част на някой мръсен виц, изведнъж се вцепеняват, сякаш са ги ударили право в кръста. Това спестява усилието да ги влачат в Шоковото.