Полет над кукувиче гнездо

Идва есен, помислих си, есен идва; сякаш това беше нещо извънредно необикновено. Есен. Ето там отвън преди известно време беше пролет, после лято, а сега е есен — доста странна работа.

Усетих, че все още съм със затворени очи. Бях ги затворил, когато долепих лицето си до мрежата, като че ли се страхувах да погледна навън. Сега трябваше да ги отворя. Погледнах през прозореца и за първи път забелязах, че болницата е насред полето. Луната, слязла ниско над ливадите, беше цялата издраскана и ожулена — току-що се беше изскубнала от преплетените един в друг клони на дъбовите и мадроновите дървета на хоризонта. Звездите досами луната бледнееха; колкото повече се отдалечаваха от кръга светлина, в който властваше гигантската луна, толкова по-ярки и по-смели ставаха. Спомних си, че съвсем същото нещо бях наблюдавал веднъж, когато отидох на лов с Татко и с чичовците си и лежах увит като пашкул в одеялата, дето ги беше плела Баба; лежах малко по-встрани от мъжете, които бяха насядали в кръг около огъня и мълчаливо си подаваха шишенцето с текила. Гледах нагоре и съзерцавах тая огромна орегонска прерийна луна, която правеше на нищо всичките звезди около себе си. Стоях буден и чаках да видя дали луната ще засвети по-слабо, а звездите по-силно; накрая росата намокри лицето ми и аз трябваше да се завия презглава.

Нещо шавна навън под прозореца, побягна, хвърляйки дълга, паякообразна сянка върху тревата, и се скри зад някакъв храсталак. Когато изскочи иззад храсталака, забелязах, че е куче, младо дългунесто помиярче, избягало от къщи, за да види света по тъмно. То душеше лалугерските дупки, но не за да ги разрови, а за да ги разбере какви са по това време на нощта. Пъхваше муцуната си в някоя дупка, с навирен задник и размахана опашка, сетне се втурваше към съседната. От луната влажната трева наоколо му блестеше и то оставяше по нея следи, които приличаха на мазки тъмна боя, пръснати по синята лъскавина на моравата. Тичайки от една изключително интересна дупка към друга, то изпадна в такъв възторг от всичко това — луната горе на небето, нощта, ветрецът, изпълнен с най-различни фантастични аромати, които можеха да замаят главата на едно младо куче, — че легна по гръб и се затъркаля. Гърчеше се и се мяташе като риба, ту извило гръбнак, ту с корема нагоре; когато се изправи на крака и се отърси, от козината му се посипаха пръски, които, осветени от луната, приличаха на сребърни люспи.