Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Раджаста остана за миг като вкаменен — беше неприятно изненадан, защото вече предполагаше накъде бие Микон; но въпреки това отвори сандъка, намери блюдото и излезе с неодобрителни свити устни. „За никой друг на света не бих сторил това!“ — мислеше жрецът.
Зачакаха завръщането на Раджаста в почти пълно мълчание — защото въпреки че първоначално Деорис се опита да разбере какви са намеренията му, Микон й отговаряше само, че скоро ще узнае, и че ако не му вярва, не е длъжна да му се подчинява.
Най-сетне жрецът се върна и Микон започна да дава нареждания с тих глас:
— Постави го тук на малката масичка… добре. Сега вземи онази тока от плетена кожа и я дай на Деорис… Деорис, вземи я от ръката му, но внимавай да не докоснеш пръстите му! — след като това бе сторено и Микон вече държеше в ръцете си кесията от яркочервена коприна, той продължи: — Сега, Деорис, коленичи до мен. Ти, Раджаста, върви колкото се може по-встрани — дори сянката ти не бива да докосва Деорис!
Изкривените пръсти на Микон мъчително се бореха с възела на копринения шнур, с който бе завързана кесията. След кратко колебание принцът издигна ръце нагоре така, че Раджаста да не може да вижда какво държи в тях, и каза тихо:
— Погледни, Деорис — виж какво държа в ръцете си.
Раджаста, все така изпълнен с неодобрение, забеляза само кратък отблясък от някакво почти ослепително, многоцветно сияние. Деорис стоеше напълно неподвижно. Ръцете й държаха спокойно ръчно изплатената кожена тока — грубовато изработена, очевидно токата не беше дело на майстор в занаята. После Микон каза много тихо д нежно:
— Погледни във водата, Деорис…
В стаята цареше пълна тишина. Бледосинята роба на Деорис леко се издуваше от утринния ветрец. Раджаста продължаваше да потиска с усилие надигащия се гняв; ненавиждаше магията и изпитваше искрено недоверие към подобни занимания — такива игрички бяха трудно допустими дори за Сивите магове, но за един Жрец на Светлината бе напълно немислимо да се занимава с тях! Знаете, че няма право да се противопостави, че няма власт да предотврати това, което ставаше, но колкото и да обичаше Микон, ако атлантът бе здрав и невредим, Раджаста не би се поколебал да го удари и да си тръгне, вземайки Деорис със себе си. Но строгият устав Пазителите не му позволяваше такава намеса; той само изпрани рамене и доби възможно най-мрачен израз — което разбира се, нямаше никакво въздействие върху принца от Атлантида.
— Деорис — каза тихо Микон, — Кажи ми какво виждаш.
Тя проговори неуверено. Гласът й беше тъничък като на малко момиченце.
— Виждам едно момче — тъмнокосо, жизнерадостно, бързо като стрела — с мургава кожа, с тъмна коса… облечено в червена туника… момчето е босо… очите му са сиви… не, сини. Плете нещо с ръцете си… плете токата, която сега държа и ръцете си.
— Добре — кимна Микон. — Имаш Дарбата. Познах момчето, което виждаш. Сега остави токата и пак погледни във водата… къде е това момче сега, Деорис?
Настана продължително мълчание, през което Раджаста стискаше зъби и броеше минутите. Успявате да не проговори с огромно усилие на волята.
Деорис не помръдваше, взряна в сребристата вода. Беше учудена и малко уплашена. Бе очаквала някакво вълшебно пренасяне извън действителността — вместо това Микон говореше тихо, с обичайния си глас, а тя… тя просто виждате някакви картини. Приличаха й на образите, които всеки вижда в мечтите си — нима това му беше необходимо? Тя се поколеба, но Микон настоя нетърпеливо:
— Кажи ми какво виждаш!
Деорис поде:
— Виждам малка стая с каменни стени… килия? Не, обикновена, малко мрачна стая с каменни плочи по пода. Той… той лежи на пода… спи…
— Къде е? Окован ли е?
Деорис трепна учудено. Образите се разпиляха пред очите й. Сега виждаше само леко развълнуваната повърхност на водата в блюдото. Микон задиша дълбоко и си наложи да потисне нетърпението си.
— Моля те, погледни внимателно и ми кажи къде е той сега! — каза той нежно.
— Не е окован. Спи, Той е в… ето, сега се обръща. Лицето му… ах! — Деорис възкликна приглушено — Ученикът на Риведа! Лудият, отстъпникът… о, отпратете го, махнете го оттук… — тя рязко замълча и застина на мястото си. Лицето й бе застинало в маска на неизразим ужас. Микон се отпусна безпомощно на леглото и се опита да се изправи отново.
Раджаста не издържа. Набраните чувства разкъсала бента и той пристъпи рязко напред, издърпа блюдото от ръцете на Деорис, изля съдържанието му през прозореца, хвърли самото блюдо в един ъгъл, то се претърколи и падна на каменния под с мелодичен звън. Деорис се свлече на пода, хлипайки конвулсивно; силни спазми разтърсваха цялото й тяло, а Раджаста, надвесен над нея, нареди рязко: