Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Слепият принц остана неподвижен. Надигаше се вятър; сухите листа образуваха малки вихрушки по пътеката и около краката му; той сякаш нищо не усещаше. Най-сетне тръгна бавно, сякаш стъпваше по плаващи пясъци, упъти се към фонтана и се отпусна на каменния парапет, борейки се с болката, която се опитвате да се изтръгне от властта на съзнанието му. Най-сетне се отпусна полужив на камъните сред понесените от вятъра листа — бе победил и този път, но усилието така бе го изтощило, че не можеше да помръдне.
Появи се Раджаста — някакво вътрешно безпокойство го бе накарало да тръгне да търси Микон. Лицето му бе изкривено от ярост и скръб, когато взе на рамене безжизненото тяло на Микон в го понесе, сякаш бе малко дете.
На следващия ден всички обитатели на Храма — жреци, прислуга и роби — претърсваха земите наоколо. Не оставиха камък преобърнат. Риведа, заподозрян в съучастие, беше затворен насила в стаите си, докато претърсваха Светилището на Сивите. Търсиха и в града, който се ширеше под храма — като игра в купа сено търсеха момчето, което някога бе Рейота от Ахтарат.
Но той беше безследно изчезнал — а нощта на Надира наближаваше.
Четиринадесета глава
БЕЗИМЕННИЯТ БОГ
1.
Около три месеца след като Деорис бе приета в храма на Каратра, Риведа я срещна в градините на храма. Последните лъчи на залязващото слънце превръщаха младата жрица в тайнствено, ефирно същество. Риведа се вгледа и стройното й тяло, облечено в синя роба, и в деликатните черти на младото й лице с по-особен интерес, докато се чудеше как да представи поканата си.
— Искам да те поканя да дойдеш с мен в Светилището на Сивите тази вечер — нали няма да ти забранят?
Деорис почувства, че пулсът й се ускори. Да отиде в Светилището на Сивите — и то със самия Повелител на Ордена! Риведа наистина и оказваше голяма чест. Но въпреки това попита предпазливо:
— Защо?
Едрият мъж се засмя.
— Защо не? Тази вечер ще изпълним един от обичайните си ритуали. Много е красиво, ще има и песнопения. Някои от ритуалите ни се пазят в тайна, но на този мога да те поканя.
— Ще дойда — каза привидно спокойно Деорис. Всъщност едва се удържаше да не затанцува от вълнение — предпазливите намеци на Карахама само бяха възбудили до крайност любопитството и — толкова много неща искаше да узнае и за Сивите, и за самия Риведа!
Тръгнаха мълчаливо под изгряващите звезди. Небето беше осеяно с тях кота морава с нападал цвят. Риведа бе поставил леко ръка на рамото й, но колкото и леко да бе докосването му, Деорис го чувстваше с цялото си тяло и смущението й попречи да пророни и дума, докато не наближиха сивата грамада на светилището — мрачна и сляла, без прозорци по нея.
Риведа разтвори широко тежките бронзови древи, за да влезе Деорис, но в същия миг тя трепна и отстъпи, учудена и уплашена — покрай нея премина тичешком някаква приведена сянка — изчезналото момче!
Риведа стисна рамото й така силно, че тя едва не извика от болка.
— Не казвай нищо на Микон, дете — предупреди я той строго. — Уведомих вече Раджаста, че момчето е живо, но ако Микон застане отново лице в лице с него, това ще го убие!
Деорис наведе глава и обеща. От онази нощ, когато Кадамири я отнесе полумъртва от покоите на принца, тя чувстваше Микон също тъй близък, както Домарис; сетивата й долавяха ясно чувствата и мислите на атланта — освен в случаите, когато те бяха свързани по някакъв начин с нея самата. Внезапното развитие на възприятията й мина почти незабелязано — като изключим удивителния й напредък и това, че поемаше задължения, който бяха предвидени за далеч по-напреднали в обучението жрици. Дори Домарис не беше забелязала промяната в Деорис — тя бе погълната изцяло от Микон и от мисълта за идващото дете. Очакването, макар и радостно, се превръщаше в непоносимо мъчение и за двамата — Деорис знаеше това много добре. Оставаше още цял месец!
Бронзовите двери се затвориха с трясък зад тях. Стояха в тесен, мрачен коридор, който водеше между редици плътно затворени врати. Слабата, измъчена фигура на момчето не се виждаше никъде.
Тихите им стъпки заглъхваха в мъртвия, неподвижен въздух; Деорис чувстваше някакво нарастващо напрежение у мъжа до себе си; изопнатите й нерви долавяха силата, скрита в него като свита на кълбо змия. В края на коридора имаше сводеста врата, обкована с железни гвоздеи. Риведа почука по особен начин и незабавно отнякъде се разнесе пронизителен глас, който питаше нещо на непознат език. Риведа отговори с няколко непонятни думи; отекна звън на камбана и вратата се отвори сама.