Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Домарис се познаваше достатъчно, за да знае, че само крайна опасност би я принудила да се възползва от оръжието, с което разполагаше. Но дори само съзнанието, че дълбоко в себе си той е обикновен страхливец, и помогна да приеме по-трезво това, което й бе казала Елис.
Заговориха за друга неща. След малко Елис плесна с ръце и бавачката Симила доведе Лиза. Детето вече бе навършило две годинки и започваше да говори; бърбореше непрекъснато, докато накрая Елис нетърпеливо я плесна.
— Тихо, бърборано! — топна се тя и каза раздразнено на Домарис. — Ужасно досадна е понякога.
Но Домарис не се заблуждаваше — отдавна бе забелязала дълбоката нежност, която се появяваше в очите на Елис, когато говореше за момиченцето или го гледаше. Внезапно една мисъл прекоси съзнанието й — възможно ли бе Елис още да обича Арват? След всичко, което се бе случило, тона бе малко вероятно, и все пак… между двамата съществуваше връзка, която не можеше да бъде изличена.
Домарис усмихнато протегна ръце към Лиза.
— С всеки ден заприличва все повече на теб, Елис — каза тя, взе детето и притисна към гърдите си пълничкото телце, което бе в постоянно движение.
— Дано стане по-смела жена — каза Елис по-скоро на себе си.
— Не би могла да бъде по-добра и сърдечна — отвърна Домарис и пусна детето. Уморена усмивка трепна по лицето й. Отпусна се назад и с привичен жест притисна ръка към тялото си.
— Ах, Домарис! — с преливаща нежност Елис притисна малката в прегръдките си. — Сега поне знаеш как се чувствам!
Домарис сведе глава. Напоследък бе започнала да разбира много неща.
5.
В тихите нощни часове Раджаста беше неотлъчно до леглото на Микон. Атлантът спеше неспокойно, потръпваше и мърморели нещо на родния си език — като че ли болките, които сънят можеше да облекчи, бяха отстъпили място на други, по-дълбоки, по-неподатливи на лечение, някакво дълбоко скрито страдание, което с всеки изминал миг отваряше все по-дълбоки рани в измъчения му дух. Бледа предутринна светлина пълзеше из стаята, когато Микон отново се раздвижи леко и произнесе с пресипнал тая.
— Раджаста…
Жрецът на Светлината се наведе ниско над него.
— Тук съм, братко.
Микон се опита да се изправи, но не успя да събере сили.
— Кое време е?
— Има още час до зазоряване. Лежи спокойна и си почивай.
— Трябва да говоря… — пресипналият, отслабнал глас на Микон изразяваше решителност, с който Раджаста не се и опита да се бори. — Ако че обичаш, братко, не се опитвай да ме спреш. Повикай Деорис.
— Деорис! — за нито Раджаста се усъмни, че разумът на приятеля му все пак не е издържал на страданията. — По това време? Защо?
— Защото го настоявам! — Микон беше непреклонен. Раджаста забеляза упоритата извивка на устните му и не направи опит да спори. Излезе незабавно, но преди това подкани принца да си легне отново и да пести силите си.
След малко жрецът се върна с Деорис. Момичето, учудено в объркано, се беше облякло набързо; но още първите думи на Микон я изтръгнаха от сънения унес, защото той й направи знак да седне до него и каза без каквито и да било предисловия:
— Имам нужда от помощта ти, сестричке. Ще направиш ли нещо за мен?
Деорис не се поколеба:
— Всичко, каквото поискаш.
Микон се поизправи на лакът и обърна лице към нея. Ти едва можеше да се противопостави на усещането, че той я гледа, и то проницателно. Спокойно и строго принцът на Ахтарат попита:
— Девствена ли си?
Раджаста трепна.
— Микон! — започна той умолително.
— Тук става дума за нещо много по-важно! — каза необичайно рязко Микон. — Прости ми, ако съм те смути, но трябва да зная истината — имам основателни причини, можеш да ми вярваш!
Раджаста се отказа да възразява на странно развълнувания Микон. От своя страна Деорис надали щеше да бъде толкова изненадана, ако изведнъж всички в стаята се бяха превърнали в мраморни статуи, или си бяха свалили главите и бяха започнали да играят с тях на топка.
— Девица съм, господарю — отвърна тя смутено, но с едва потискано любопитство.
— Слава на боговете — отвърна Микон и се изправи още повече в леглото, — Раджаста, отвори пътния ми сандък; вътре ще намериш кесия от алена коприна и едно сребърно блюда. Напълни блюдото с чиста вода от някой извор. Внимавай да не разлееш от нея и капка и да се върнеш тук, преди да са те докоснали първите слънчеви лъчи.