Франкенщайн (Или новият Прометей)
- Автор: Шелли Мэри Уолстонкрафт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Франкенщайн (Или новият Прометей)». Краткое содержание книги:
Бродех из острова като неспокоен призрак, разделен от тези, които обичах, и нещастен поради раздялата. Когато по пладне слънцето се издигна високо, аз полегнах върху тревата и потънах в непробуден сън. Не бях мигвал предишната нощ, нервите ми бяха опънати, а очите — възпалени от безсъние и мъка. Сънят, който сега ме събори, ме освежи и когато се събудих, отново почувствувах, че принадлежа към човешкия род, и започнах по-спокойно да размишлявам над случилото се; но въпреки това думите на чудовището кънтяха в ушите ми като погребален звън, сякаш насън, но ясни и подтискащи като наяве.
Слънцето се бе спуснало ниско, а аз продължавах да седя на брега, залъгвайки мъчителния глад с овесена питка; в този момент близо до мен доплува рибарска лодка и един от моряците ми донесе пакет; в него имаше писма от Женева и едно от Клервал, който ме молеше да се присъединя към него. Пишеше, че само си пилее времето там, където е, че приятелите, които си спечелил в Лондон, го молели да се върне, за да завършат започнатите преговори във връзка със заминаването му за Индия. Не можел да отлага повече и тъй като било вероятно след пристигането си в Лондон да отпътува по-рано, отколкото се предвиждаше, той ме молеше да прекарам с него по възможност повече време. Поради това настояваше да оставя самотния си остров и да се срещнем в Пърт, за да продължим заедно на юг. Това писмо донякъде ме върна към живота и аз реших след два дни да напусна острова.
Преди да си тръгна обаче, трябваше да свърша една работа, при спомена за която целият потреперах: да опаковам химическите си апарати, като за целта се налагаше да вляза в стаята, където се занимавах с омразния труд, да се докосвам до инструментите, само при вида на които ми призляваше. На другата сутрин при изгрев слънце събрах достатъчно кураж и отключих вратата на лабораторията си. Парчетата от полузавършеното същество лежаха разпръснати на пода и почти имах чувството, че съм разкъсал плътта на жив човек. Спрях се за миг, за да събера сили, и влязох. С треперещи ръце изнесох инструментите, но веднага си помислих, че не е редно да оставя следи от работата си, които щяха да предизвикат ужаса и подозрителността на селяните; затова събрах всичко в една кошница, а отгоре натрупах камъни, като реших още същата вечер да я изхвърля в морето; а междувременно приседнах на брега и започнах да почиствам и подреждам химическите си апарати.
Нищо не можеше да бъде по-внезапно от промяната, настъпила в чувствата ми от нощта, когато се появи демонът. Преди това се отнасях към обещанието си с мрачно отчаяние, като към нещо, което, независимо от последствията, трябва да се изпълни; а сега имах чувството, че пелена е паднала от очите ми и че за пръв път виждам ясно. Идеята да възобновя работата не ми се мярна нито за миг; произнесените заплахи ми тежаха, но не допусках, че съм в състояние съзнателно да направя нещо, за да ги предотвратя. Бях решил, че създаването на втори изрод би било продиктувано от най-долен и жесток егоизъм и прогоних от главата си всякаква мисъл, която можеше да доведе до други изводи.
Между два и три часа сутринта изгря луната; тогава сложих кошницата в една малка лодка и отплувах на около четири мили от брега. Беше безлюдно: няколко лодки се завръщаха на брега, но аз обърнах платната в обратна посока. Имах чувството, че върша страшно престъпление и с ужас избягвах всяка среща с хора. По едно време луната, ясна до този момент, се скри зад тъмен облак и аз се възползувах от мрака, за да хвърля кошницата в морето: прислушах се в бълбукането, след което се отдалечих от това място. Небето се покри с облаци, а въздухът бе чист, макар и хладен от североизточния бриз. Той обаче ме освежи и ме изпълни с такива приятни усещания, че реших да поостана още в морето и като нагласих кормилото в права посока, аз се изтегнах на дъното на лодката. Луната бе забулена в облаци, наоколо бе тъмно, чуваше се само плясъкът на вълните под лодката; този шум ме унесе и не след дълго съм заспал дълбоко.
Не знам колко време съм спал, но когато се събудих, слънцето бе вече доста високо. Вятърът се беше усилил и вълните заплашваха безопасността на малката ми лодка. Духаше откъм североизток и сигурно ме бе отнесъл далеч от брега, от който тръгнах. Опитах се да променя курса, но веднага ми стана ясно, че ако повторя този опит, лодката веднага ще се напълни с вода. При това положение единственият изход беше да се оставя да ме носи вятърът. Признавам, че ме достраша. Не носех компас и бях толкова слабо запознат с географията на тази част от света, че ориентирането по слънцето не би ми помогнало. Можеше да ме отнесе в открития Атлантически океан и там да позная мъките на гладната смърт или да бъда погълнат от огромните вълни, бушуващи около мен. Вече бях дълги часове в морето и изпитвах изгаряща жажда — прелюдия към по-нататъшните ми страдания. Погледнах нагоре към небето, забулено с облаци, които вятърът гонеше и сменяше с други. Погледнах към морето — то щеше да бъде мой гроб. „Дяволе! — извиках аз. — Заплахата ти вече е изпълнена!“ Помислих за Елизабет, за баща ми и за Клервал — оставях ги сами и чудовището можеше да обърне срещу тях безмилостните си кръвожадни страсти. Тази мисъл ме хвърли в отчаяние, тъй безнадеждно и страшно, че дори сега, когато скоро за мен ще свърши всичко земно, потрепервам от спомена за нея.