Плажът „Омаха“

— Финансови проблеми?

— Чакайте малко. — Той отново прелисти и каза: — Спестовна книжка с хиляда четиристотин и дванайсет долара, добри пари за онова време. И тук пише, че не е имала дългове. Проверихме много внимателно по тази линия. Разбирате ли, тогава хората не теглеха заеми както сега и нямаха кредитни карти.

— Успяхте ли да изкопчите нещо повече от съседите или колежките?

— Съседите казаха, че изглеждала отчаяна, но никой не знаеше защо. Както казах, не е била от приказливите.

— Предполагам, че не е оставила бележка или нещо подобно.

— Да, не беше оставила. — Той прелисти още няколко страници и почука с пръст. — Ето го! Имаше едно момиче от квартала, Естър Мюлер. Нея я помня. Също унгарка, връстница и приятелка на Соня… поне доколкото е възможно с момиче като Соня. Сигурен бях, че Естър знае нещо, но тя мълчеше като риба. Опитах се да я притисна. Никакъв резултат. Може би ако имах малко повече опит, щях да се справя, но когато започваш в тази професия, изобщо не осъзнаваш колко много има да учиш. Във всеки случай не се съмнявах, че знае нещо.

— Говорите тъй, сякаш сте имали съмнения относно самоубийството.

Максорли остави бележника и подръпна ръбовете на панталона си.

— Точно тук става интересно — каза той. — Там, откъдето е скочила, около покрива има стена, висока почти колкото нея. Метър и половина. Тя беше сто шейсет и два сантиметра. — Той поклати глава. — Спомних си го, без да поглеждам. Чудна работа как някои подробности се запечатват в паметта, нали? — Той вдигна ръка. — И още: нямаше нищо, с което би си помогнала да прескочи стената. Нито стълбичка, нито сандък. Трябвало е да се изкатери горе, после да скочи.

— Възможно е.

— Да, но тя беше по халат, нощница и чехли. Нали ги знаете — кожени, без пета.

— Знам.

— А чехлите бяха лъснати. С течна боя, от онази, дето се размазва с четка. Открихме шишенцето в стаята й. А тя беше паднала долу по гръб. Разбит череп, изпотрошени кости. Но връхчетата на чехлите не бяха ожулени.

— Не може ли да се е покатерила по стената, без да ги ожули?

— Накарах няколко жени да опитат. И мъже. По-слаби и по-силни. Няма начин да го направиш, без да драскаш с обувки по стената. И олимпийска шампионка да е била, пак щеше да си ожули лъснатите чехли по онази стена, висока колкото нея.

— Значи са я хвърлили.

— Така изглеждаше.

— Когато разговаряхме по телефона, останах с усещането, че си спомняте случая. Заради това ли?

Той въздъхна.

— Ще ви кажа какво си спомних. Заради този случай едва не си изгубих значката. Само шест месеца след като станах детектив, едва не ме изхвърлиха заради Соня.

— Защо?

— В едно полицейско управление много неща се казват без думи. Разбирате ли какво имам предвид?

— Не съм сигурен.

— Сигналът дойде отгоре, но аз бях твърде зелен, за да го разбера. Чувствах се като куче с кокал. Нали знаете как е? Има и други неразкрити случаи, но най-често всичко е очевидно. Съпругът е бил, съпругата е била, приятелят го е сторил. Той грабнал чук, тя грабнала нож. Той я убил в спалнята, тя го убила в кухнята. Но този случай — той беше истинска загадка. Защо точно нея — едно младо момиче, което страняло от хората и никому не е сторило зло? Не беше грабеж, защото тя нямаше нищо за крадене. Не беше и сексуално престъпление. Тогава защо? Истинска загадка и аз водех следствието.