Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
— Колко време продължава това?
— Девет шибани месеца, да ме прощавате за израза. И ако няма да се засегнете, ФБР досега не ни е помогнало кой знае колко.
— И тъй, човекът ви каза за онези хора в колата.
— Точно така. И както казах, рекох си: много благодаря. Излизам навън и оглеждам, но всичко е спокойно. Макар че знае ли човек… На паркинга няма жива душа и наоколо изглежда спокойно. Тук-там свети по стаите, но все още е един след полунощ и хората не са си легнали. В три пак излизам и светят само две лампи. В четири е останала само една и почвам да се съмнявам, но нали знаете, лампите ту светват, ту изгасват.
— Разбира се.
— В шест още свети. Не е изгаснала цяла нощ. Има само един наемател, Майкъл Дейвис — това име беше използвал. Ония типове винаги нападат самотници. Сигурно няма нищо, казвам си, просто е заспал на светло или нещо такова, но за всеки случай я да му звънна… Чакайте малко. Трябва да свърша нещо.
И той ме остави да чакам. Двете минути ми се сториха цяла вечност.
— Ало, пак съм аз.
— Значи решихте да звъннете.
— Точно така. Никакъв отговор. Но човекът може да е в кенефа, да ме прощавате за израза. Отивам и чукам на вратата, после чукам по-силно, после почвам да блъскам. Накрая използвам шперца. Влизам и в спалнята всичко изглежда наред, но вратата на банята е затворена. Чукам, викам го по име, пак чукам. Накрая се налага да отворя вратата.
— И го открихте.
— Мили боже — промърмори Харолд. — Мили боже.
— Именно.
Дълго и двамата не намерихме сили да проговорим.
— Никога не бях виждал подобно нещо. Случвало се е да починат гости, двама от сърце и един се задави с пица. Но онова е съвсем различно. Както и да е, нали разбирате защо не казах за онези в колата? То нямаше връзка със станалото. Ако хората прочетат такова нещо, ще запомнят само едно — че в „Алта Виста“ има обирджии. А ние имаме редовни клиенти в областта… нали разбирате какво искам да кажа?
— Продължавайте.
— Затова просто казах, че съм видял да свети цяла нощ и съм решил да проверя.
— А по-късно решихте да постъпите както трябва.
— Ами… знаете ли… идва онази от ФБР, влизаме в кабинета ми и аз й разказвам всичко. Тя най-напред ме оглежда много особено, после идват заплахите.
— Заплахи ли?
— Първо на първо, един агент от ФБР не бива да заплашва гражданите, прав ли съм?
— Напълно.
— И не бива жена да говори така на мъж. Щяла да ме стиска за топките, докато ми изхвръкнат очите. Каква е тая шибана приказка, да ме прощавате за израза?
— Не е редно.
— Да, не е редно. Добре де, разказвам й цялата история и обяснявам защо пропуснах онова предния път, както го обясних току-що на вас.
— А тя какво каза?
— Ами… попитах я дали ще си имам неприятности, а тя рече, че може да си остане между нас, но ако ми направи тая услуга, да гледам да не се раздрънкам, защото ще я изложа. Хей, викам аз, ням съм като гроб. Мислех, че ще си удържи на думата, защото подписах показанията както ми ги написаха и вътре нямаше нищо за онези в колата.
— Разбирам.
— Знаете ли, жал ми е за горкото момче, макар да е било шпионин. Да умре така. Никому не го пожелавам.
— Благодаря, Харолд.
— Още нещо. Не й помня името, но ако знаете за кого говоря, трябва ли непременно да й казвате за сегашния разговор?
— Знам за кого говорите. Както е обещала тя, ще си остане между нас. Дочуване, Харолд.
Усетих, че ме обзема клаустрофобия. Отворих вратата на кабината и започнах да дишам дълбоко. След няколко минути телефонът иззвъня.
— Франк?
— Здрасти, Филип. Извинявай, че те накарах да чакаш, но имах съвещание по телефона.
— Няма нищо. Дано да не ти досаждам. Наистина много благодаря, че твоят следовател ме свърза с Мороу.
— Няма проблеми. Той страшно обича да си намира поводи да звъни на старите приятели там, а те страшно обичат да му правят услуги.
— Ще ми трябва още една.
— Казвай.
— Нуждая се от достъп до полицейското досие на една жена, която се е самоубила.
— Случаят става все по-интересен. Кога е било?
— На седемнайсети април 1955 година.
— Хиляда деветстотин петдесет и пета?
— Знам, знам.
— Филип, мога да ти кажа от собствен опит, че нюйоркската полиция не пази толкова стари досиета, освен ако не става дума за неразкрито убийство. Сигурно е унищожено преди години.
— Ясно.
— Има ли някакъв друг начин за намиране на информацията. Моят следовател може да бъде много изобретателен.