Плажът „Омаха“
- Автор: Хорн Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Плажът „Омаха“». Краткое содержание книги:
Изчезнал е Мартин Грийн от Комисията по разузнаване към Американския сенат. ФБР твърди, че случаят засяга националната сигурност. Още повече, че председател на тази комисия е сенаторът Уорън Йънг — надеждата на управляващата партия да се задържи в Белия дом. Един шпионин под носа му може да го провали.
Скоро Филип Баркли открива, че почти всеки, когото търси във връзка с Мартин, умира или изчезва. Неговото разследване го отвежда в Ню Йорк, в Аризона и Флорида. И назад във времето към едно съмнително самоубийство, станало преди половин век. Някакъв тайнствен кукловод прави всичко възможно, за да попречи на Баркли и неговата партньорка от ФБР да открият истината… дори това да означава поредно убийство.
Един оригинален трилър с толкова изненадващи обрати и остри завои, с колкото е осеян и пътят към Белия дом.
— Не, сър, не става дума за чек. Обаждам се, защото възникна проблем, свързан с един от някогашните случаи на детектив Максорли.
— Кой случай?
— С мистър Максорли ли разговарям?
— Може би. Кажете още веднъж кой сте.
— Мистър Максорли, името ми е Филип Баркли, юрист от Министерството на правосъдието във Вашингтон.
— Вашингтон… и се обаждате заради един от моите някогашни случаи?
— Правилно.
— От кое време?
— Хиляда деветстотин петдесет и пета година.
— Хиляда деветстотин и коя? Петдесет и пета ли?
— Да, сър.
Той изсумтя.
— Мътните да ме вземат. Кой случай?
— Жена на име Соня Денеш. Паднала е от покрив.
Тишина. Десет секунди. Петнайсет.
— Мистър Максорли?
— Откъде да знам, че сте този, за когото се представяте?
— Ако си спомняте нещо за случая, ще дойда при вас с документи.
— Кога?
— Вероятно вдругиден. Помните ли нещо по случая?
— Първо доказателството, после ще разговаряме.
Никакви кредитни карти. Така реших. Не беше изключено вече да съм причинил смъртта на Наоми Сингър; не исках и Максорли да ми тежи на съвестта. Кредитните карти оставяха компютърна диря. Самолетните пътувания също, но в това отношение трябваше да поема риск. Настаних се в мотел близо до летище Нюарк, отворих телефонния указател и планирах заминаването си. После позвъних на Сюзан.
— Обажда се Филип.
— Бях почнала да се тревожа.
— Всичко е наред. Ти как се справяш?
— Свързах се с две от трите Сони. Не вярвам да е някоя от тях. Едната е двайсет и шест годишна учителка от Броктън, Масачузетс. Другата е майка с три деца от Уинетка, Илинойс. Никога не е чувала за Наоми Сингър и Еврейското дружество за помощ на емигрантите. Да почвам ли да звъня на всички с фамилия Денеш?
— Не още. Вече съм малко по-сигурен, че знам коя е. И имам уговорена среща с човек, който може да потвърди.
— Кой?
— Един пенсиониран полицай от Ню Йорк на име Джоузеф Максорли, който живее в Мейса, Аризона. Той е разследвал смъртта на Соня.
— Боже мой. И Соня Денеш ли е била убита?
— Предполага се, че е било самоубийство.
— Какво общо имат всички тези смъртни случаи с Мартин Грийн?
— Не знам. Мъча се да открия връзката и може би Максорли ще ми даде отговорите.
— Срещаме тия неща в книгите и по телевизията, ала това е някак по-истинско, малко страшно, но в известен смисъл вълнуващо.
— Страшно, но вълнуващо. Точно казано.
— Какво да правя сега?
— За момента просто седиш и чакаш.
— Това го мога — отговори през смях тя.
— Извинявай, Сюзан, беше глупаво от моя страна.
— Не се извинявай. Може да съм загубила контрол над краката си, но все още имам чувство за хумор.
— Права си… Е, вдругиден отлитам за Аризона. След като се срещна с Максорли, ще ти позвъня.
— Да, моля те. Ще чакам да се обадиш.
— Добре…
Исках да добавя още нещо, но бях като онемял.
— Филип…
— Какво?
— Да внимаваш, чу ли?
— По-предпазлив от мен няма на тоя свят.
На следващия ден пазарувах в предградията на Ню Джързи. Купих си ново куфарче вместо старото, което бях оставил в „Ланкастър“, напълних го с дрехи за седмица и оставих другите си вещи на съхранение. После отидох в едно пътническо бюро и купих еднопосочен билет за Финикс, защото не знаех накъде ще потегля след това. Накрая се погрижих за финансите си и продадох колата. Девет хиляди и петстотин долара — по-малко, отколкото се надявах, но достатъчно, за да покрия разходите по разследването. Една хилядарка прибрах в новото портмоне пояс, за останалите пари взех пътнически чекове. Привечер бях в мотела и отново обмислях събитията.
Сюзан бе задала очевидния въпрос. Трима души загиват с разлика от петдесет години — едно убийство и две самоубийства, които всъщност бяха две убийства и едно самоубийство, а и за третото имаше основателни съмнения. Каква бе връзката? Прибавих към фактите хората от колата в „Алта Виста“ и споразумението на Блеър с Харолд да пазят това в тайна. Неизяснен оставаше и въпросът защо ме следяха в Ню Йорк.
Грийн имаше право: нещата не бяха такива, каквито изглеждаха.
На следващата сутрин представих шофьорската си книжка, за да се кача на самолета за Финикс. В билета ми пишеше, че съм „Ф. Уилям Баркър“. Авиолиниите не правеха разлика между „Филип У.“ и „Ф. Уилям“. Колкото до несъответствието между „Баркър“ и „Баркли“, то бе умело прикрито с пръст върху последните букви. През целия полет обмислях варианти за срещата с Максорли. Във фантазиите ми той държеше ключа на загадката. В по-трезви моменти си го представях как ме поглежда и свива рамене.