Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
Обръщам колелото тогава и хуквам. При кого да отида? Тичам на пристанището, че е най-близо. Зърнах там един милиционер, но и той на пост, не може да го напусне. Сетих се тогава за годеника на Лида Андреев — на Чарская, сестрата на Льонка. Той е инженер и работи на пристанището, близо до митницата. Питам за него — чак на третия етаж! Как съм изкачил стъпалата — не помня. Пък съм му и забравил името, толкова се бях изплашил, докато стигна до етажа му. Едва говоря, глас не ми излиза от гърлото.
— Моля ви се, годеник — точно така му казах, да умреш от смях, ала тогава съвсем не ми беше до смях, — тичайте! Михеласите ги отвлякоха!
— Как ги отвлякоха? — скочи той веднага.
— До пристанището са, тръгвайте! Параходът им е под пара, спуснаха вече и лодка!
Разбран човек, хич не ме разпитва, ами скочи и веднага хукна. Извика на един човек по стълбите да повика милиция и да тичат в посоката, по която и ние, защото се е случило нещастие с чуждопланетниците. Метна се на колелото, аз — на кравай зад него.
Озовахме се до колата. Гледаме: от моторницата слезли нови доларландци, всеки хванал по един от другарите и го дърпа към лодката — вече бяха ги измъкнали от колата навън. Те се съпротивяват, но къде ти — пречат им скафандрите! А — да не забравя: Молнар и другите двама, първите с него, тъй си стоят на едно място.
Нахвърлихме се тогава върху гангстерите и — бой! Пьотр Алексеич — чак после се сетих за името му — с един удар свали най-близкия. Свали го, но и другарят Хай Мел, хванат от него, падна. Пьотр Алексеич се опита да му помогне и вика на мене:
— Тичай, Ванка! Помогни на другаря да стане, да не губя време!
Като видяха това, доларландците събориха и другите двама михеласи на земята; хитри, дяволите: видяха с кого имат работа и ги събориха да не им пречат. И всичките трима право срещу Пьотр Алексеич. Ама той — мъжага! Да беше отнякъде да погледнеш!… Хвърли се сам срещу трима, че като развъртя юмруци! На този цапне един, другия хлопне по главата — изпосъбори ги. Гангстерите се озвериха. Гледам тогава — и Молнар с двамата се съвземат, види се, стената престана да действува, тъй като михеласите бяха повалени по очи. Няма как да помогна на Пьотр Алексеич: приближа ли се, с един удар ще ме ликвидират.
В това време от парахода изпратиха нова лодка и от нея още четирима. Загубени бяхме!… Почнах да викам за помощ. Дера си гърлото колкото мога, а един от тях рече: «Цапни това змийче!» Хубаво го разбрах, колкото и малко да зная езика им. Спусна се един към мене. Изчаках го аз и като се изсили да ме удари — туп! — между краката му. Избягах и още по-силно се развиках. От пристанището вече тичаха предупредените от Пьотр Алексеич. Само че са още далече. Доларландците усетиха каква е работата и решиха да форсират. В ръката на единия светна бокс. Извиках: «Пазете се, Пьотр Алексеич, имат бокс!»
Чу ме той и се огледа, а в това време оня с бокса се засили. Успях да го хвана за палтото. Че като цапна Пьотр Алексеич с бокса, веднага го свали на земята… От главата му рукна кръв. Изтичах до него, забравих всичко друго. Страшно беше: затворил очи като мъртъв. А доларландците веднага се заловиха с михеласите — направо ги влачат по пясъка към лодката. Не ги и виждах хубаво, защото се бях навел над Пьотр Алексеич и се опитвах да го свестя.
Изведнъж чувам гласове. Като се обърнах, видях най-напред Льонка, след него трима милиционери, двама санитари от санаториума, после доктор Миндигул, а накрая и самия чичо Вася… По моята следа вървели. А и откъм пристанището идат другите… Викове, суматоха!…
Гангстерите почнаха да стрелят. Завърза се бой. Не мога да ти го опиша с подробности — всичко се разви сякаш в секунди.
Като видяха, че противникът се увеличава, доларландците току обърнаха гръб и — на моторницата си. Дадоха газ и за минута се намериха на парахода си. Избягаха с него като същински пирати. От нашите имаше още двама ранени. Веднага ги откараха в санаториума.
Пьотр Алексеич и досега лежи в санаториума. Колко плакаха за него Лида Андреевна и майка й!… Не го оставиха нито минута сам. Ние с Льонка идем при другарите михеласи и най-напред се отбием него да видим. Не ни позволяват да влизаме, само от вратата надзъртаме. Получил бил мозъчно сътресение от силния удар. Но вече се оправя. Доктор Миндигул каза, че ако не съм бил аз да дръпна за палтото оня доларландец с бокса, направо щял да го убие, но благодарение на мене се намалила силата на удара. Цапнал го в челото между двете вежди — да му пръсне черепа! Сега там има белег, малко го грози, но Лида Андреевна не е от онези, които обръщат внимание на такива работи. Обича си го повече от всякога. И как няма да го обича, такъв герой, толкова безстрашен!