Съкровището на планетата Земя

— Лидочка! — прошепна тихо един неуверен глас. Лида се обърна и малката сянка се намери в прегръдката й.

— Льонка! Ох, как ни изплаши!… Къде беше? — полека-лека си възвръщаше спокойствието сестрата, а заедно с това — и строгостта. — Как не те е срам да тревожиш така мама! Къде беше?

— Тук.

— Къде „тук“?

— Ами че ей там, до оградата.

— А какво търсиш по това време тук?

Льонка мълчеше. Пьотр Алексеич мълком се смееше. Лида забеляза втората сянка, която подсмърчаше тихо настрана:

— И ти ли си тук, Ванка? Наистина, какво правите толкова късно из тези пущинаци?

— На пост сме, Лида Андреевна — отвърна важно Ванка.

Пьотр Алексеич вече не можеше да се сдържа и даде воля на смеха си.

— Я ги виж ти — нашите стражи! Вардят!

— Наистина вардим, Пьотр Алексеич. Вардим михеласите.

— И от какво?

— Има от какво… Тази вечер „те“ обикаляха насам. |

Двете хлапета разказаха подробно, че човекът от Доларланд тази вечер идвал тук с още един, оглеждала и мерили нещо, продължително разговаряли. Децата не разбрали какво, но решили тази нощ да бдят.

— Трябва наистина да се предупреди управителят — каза замислен Пьотр Алексеич. — Струва ми се, че се налага милиционерски пост.

— Но такъв вече има — отвърна Лида Андреевна. — От деня, в който пристигна доларландецът, пред входа на първия етаж застана милиционер.

— Да, застана! — възрази недоволно Льонка. — Стои, ама какво вижда, не се знае!… А пък ония обикалят ли, обикалят!…

— Е, помагайте тогава, наблюдавайте околния терен, само че не през нощта, когато гостите си спят спокойно и милиционерът бди пред спалните им! — приключи разговора развеселен Пьотр Алексеич.

Прибраха се късно, изморени, но щастливи, че зарадваха майките, които ги очакваха пред къщата със свити сърца.

На другия ден професор Липаев, научил от Лида Андреевна за приключението през нощта, реши, че вече няма време за отлагане и подаде от името на научните работници в страната до световната федерация на учените и до Доларландското правителство петиция за освобождаване на двамата чуждопланетници. Той напомняше, че отговорността за техния живот носят наистина преди всичко доларландци, но и хората от цялата планета; призоваваше доларландските учени да вземат в свои ръце защитата на отвлечените в неизвестност и да се погрижат за откриването им. Като се позоваваше на обстоятелството, че звездолетът на чуждопланетниците се намира в територията на неговата родина, изхвърлен от океанските вълни и напълно изоставен от гражданите на Доларланд, той настояваше тук да се събере целият му екипаж.

Въпреки огромната си работа Александър Егорович не забрави малките си приятели: подари им по един голям шоколад и ги похвали за обичта им към изстрадалите пътешественици и за високото им чувство за обществена отговорност.