Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
— Та там е работата я — него вие сте заблудили!
— Аз им дадох само вашите препоръчителни писма, нищо повече!
— Вървете по дяволите! — викна сър Арчибалд, вече в невъзможност да сдържа гнева си, и изведнъж зад лустрото на „големия“ човек се показа лицето на бившия производител на колбаси. — Не съм ви давал нищо и нищо не искам да зная!
— Ще видим! Пълномощията са още у мене… и те са подписани лично от вас! — закани се Джек.
— За какъв идиот ме смятате вие? — засмя се ехидно джентълменът. — Да не мислите, че наистина съм ви връчил такива писма? Не, драги, не съм толкова наивен! Писмата имат фалшив подпис. И тази фалшификация сте направили вие, не друг!
Джек бе сломен. Чак сега с пълна сила почувствува своята наивност и всичките си грешки. Той съзнаваше: срещу доларите човек не може да се бори; трябваше да се помоли. Но напук на това ясно съзнание в душата му закипя гняв, по-силен от всичките му страхове, и той не успя да го овладее.
— Вие… вие сте подъл! Вие при това сте безсрамен! — викна той. — Вие съчинихте всичко! Вие причинихте всички беди!
— Предупреждавам ви — кресна сър Арчибалд, но се закашля и спря, след което малко по-спокойно довърши: — Предупреждавам ви, че в стаята ми има микрофони и магнитофони и думите ви се чуват и записват!
— Зная — отвърна Джек. — И това зная! Та нали аз съм нещастникът, който ги е поставил! Нали съм един от онези, които разпространяват отвратителните подслушвачи за срам на цялата ни страна! Те бяха моят позор, от който се борех да се отърся!
— Добре, добре — вие сам се осъждате!
— Плюя аз на вашия съд! Казах ви, че нямам какво да губя… каквото имах, и него загубих! Не ми остава нищо друго, освен да разкажа на всеослушание всичко!
— Какво ли пък има да разказвате: каквото вие знаете, знае го цял свят… благодарение на глупостта ви.
— Не — светът наистина има какво да научи! — отвърна Джек, опитвайки се да говори по-спокойно. — Светът ще узнае как вие със знаменития шериф, когото се чудят как да наградят, провъзгласихте нещастните благородни хора от Марс — впрочем те не са от Марс, но и това едва хората отвъд океана се погрижиха да узнаят, — да, вие ги провъзгласихте за комунистически агенти, мъчихте ги, изтезавахте ги! Да! Заради вашите интереси, заради вашите подли, мръсни цели!
— Млъкнете! — викна сър Арчибалд почервенял и натисна звънеца.
— Тук ще млъкна — изведнъж се успокои Джек. — Но не ще ме уплашите. Няма нужда да звъните: сам ще си отида. Използувахте пристигането им, за да отстраните политическите си противници в изборите. И успяхте. Убиец на невинни хора — ето кой сте вие!
В този момент дотърча секретарят и се опита да изтласка Джек навън.
— Оставете ме — аз сам. си отивам! Но вие, вие, който играете ролята на благороден общественик, вие ще видите своето истинско лице! И няма да ви спасят натрупаните милиони! Мислите, не зная кой е вдъхновителят на бандата, която отвлече марсианите? Вие! Цял град знае това!… Сега ви казах всичко, олекна ми! — завърши той и хукна надолу по стълбите.
— Задръжте го! — крещеше на секретаря си сър Арчибалд цял червен и натискаше копчето за вдигане в тревога прислугата. — Дръжте го! Той не бива да прекрачи прага!…
Сякаш напук, външната врата беше оставена само на секрета; Джек го завъртя, измъкна се на улицата и потъна сред тълпата.
В съзнанието му владееше само една мисъл: „Загубено! Всичко е загубено!… Край!… Ето ти и щастие!…“
ГЛАВА VIII
И В ДОЛАРЛАНД ИМА ХОРА
Джек се скиташе из улиците на родния си град без посока. В къщи не смееше да се прибере. Хората на сър Арчибалд навярно щяха да го потърсят най-напред там. Пред очите му падна мъгла, в главата му господствуваше смут. Опитваше се да намери път и се блъскаше като пеперуда в някаква светлинка, която ту проблясваше, ту изгасваше… За пръв път в живота си прозря много неща. В ума му се въртяха мисли, каквито никога досега не бяха го спохождали. Мъглата пред очите му бавно се разсейваше, мислите му вземаха все по-определена посока. В душата му се надигаше бунт. Сър Арчибалд се очертаваше като символ на всичките му страдания и несполуки от самото му рождение и до днешния кошмарен ден. Той беше живо олицетворение на онази черна съдба, преследвала го от детинство и през дългите дни, когато, капнал от умора, обикаляше канторите за безработни и най-сетне се принуди да се примири с незавидната участ на презрян от всички „човек за свръзка с работниците“, за да спаси от гладна смърт Морион и децата…
Рухнаха всичките му планове и мечти да излезе от този страшен кръг. Горчилката от униженията заседна на гърлото му, давеше го и предизвикваше жажда за разплата… По-рано животът му изглеждаше някак в реда на нещата, съдба на всички бедни с надежда някой ден да забогатеят… Но сега той знаеше: има на света страна, където хората са равни, грижат се по братски един за друг, мислят за щастието и спокойствието на всички… Има такава страна! Какво щастие за чуждопланетниците, че попаднаха именно там!… „Как биха постъпили хората от онази страна на мое място?“ — питаше се Джек.