Съкровището на планетата Земя
- Автор: Загорска Зора
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съкровището на планетата Земя». Краткое содержание книги:
Майката искаше да скрие от госта тревогата си, за да не разваля настроението на двамата млади, но не успя да я потисне:
— Цял ден не се е прибрал! Сутринта изтича, дори не закуси както трябва. Бърза — чакат го в санаториума! Такива едни важни са станали и двамата с Ванка — ще речеш, че от тях зависи чуждопланетниците да живеят, или не. Ще изтичам до Ваньови.
— Седнете, мамо — сложи ръце на раменете й Лида. — Аз ще отида. Вие поседете с Пьотр Алексеич, отдавна не сте го виждала.
И без да дочака отговора на майка си, изтича през градината до съседната къща, където живееше Ваньовото семейство. Върна се скоро, също загрижена и неспокойна.
— И него го няма. Очевидно двамата са някъде. Навярно са се забавили в санаториума… Но до това време да ги търпят там, не е за вярване…
— Ще се приберат — не се тревожете! — опита се да ги успокои гостът. — На неговите години кой не е бил такъв! Той вече се смята израсъл мъж, а вие тук го третирате като дете — затова и бяга от къщи. Вън има възможност да прояви себе си… трябва да се зачита у него мъжът…
Майката донесе доминото, Лида принесе закуски и студен квас. В къщата цареше уютност, която разнежваше. Пьотр Алексеич изпита особена тъга: тук беше толкова приятно, а скоро трябваше пак да се прибира в своята неприветлива ергенска квартира. Искаше му се да каже онова, което от дълго време таеше. Но като премисли, прецени, че моментът не е удобен: бащата на Лида, капитан на кораб, отсъствуваше на дълъг рейс в океана, а да говори в негово отсъствие, беше некоректно. Пък и те с Лида се бяха уговорили сватбата да стане след завръщането на бащата.
Играта на домино като че разсея за малко мислите на майката, но времето течеше и тревогата й отново се усили.
Не! Не можеше повече да се търпи! Трябваше нещо да се предприеме!
Това решение съзря изведнъж и едновременно у тримата и щом майката с разтреперана ръка отстрани доминото, двамата млади скочиха заедно с нея.
— Ох, ако само зная къде е!… Нека ми се върне!… Така е то, момче без баща. Момичетата не са такива — Лида не ми е създавала никакви грижи, но този!… Нека се върне само! Нека се върне баща му!
— Маря Василевна, не се тревожете! Ето, аз ще изляза да го потърся. Вие останете с Лида, а аз ще видя къде може да е закъснял.
— Не, Петя — ще дойда и аз — заяви Лида.
— Но Маря Василевна ще остане сама и ще се тревожи.
— Нека дойде и тя с вас, Петя — така е по-добре.
— Хайде, тръгвайте тогава, Лида! А вие не се тревожете — ще ви го доведем след малко — каза тихо, топло Пьотр Алексеич.
— Мамо, кажете на Ваньовата майка, че сме излезли да ги търсим, да не се безпокои и тя — подметка Лида на излизане, намерила средство да изпрати майка си при други хора, да не остава сама.
— Да, да — ще отида! — отвърна Маря Василевна.
— Къде мислите да ги потърсим? — попита Пьотр Алексеич, зарадван от възможността още малко да се поразходи с любимата девойка.
— Просто не зная… Нека най-напред надникнем в санаториума — все може да ни насочат нанякъде… може пък да ги срещнем по пътя. Нима е възможно да остават там до това време! Ех, че хлапета! Всички ги глезят и те загубиха чувство за мярка.
Отправиха се към санаториума. Не беше близо, трябваше да се прекоси целият градски парк. Лида прихвана годеника си под ръка и несъзнателно забави ход, когато навлязоха в полумрака на парка. Алеите бяха безлюдни. Тук-там само се мяркаше някоя влюбена двойка.
Повечето от прозорците на санаториума тънеха в мрак, дрямка лежеше върху всичко. С голямо неудобство Лида натисна звънеца, но зад вратата веднага се обади познатият глас на портиера:
— Кой е? Какво искате?
— Аз съм, чичо Вася, аз — Лида Андреевна. Само за минутка! Извинете ме, но… кажете: моят брат и неговият приятел не са ли случайно насам?
— Що? Не са ли се прибрали още? — тревожно запита старецът. — Ами че те отдавна излязоха, сам аз ги подканих да се прибират. Има оттогава повече от два-три часа!
— Да вървим, Лида — подхвана я под ръка Пьотр Алексеич. — Ще трябва другаде да ги търсим. Къде ли могат да бъдат?
— Я стойте — спря ги портиерът. — Чакайте малко… Щом не са се прибрали в къщи, трябва да са някъде тъдява…
Той влезе в стаичката си и се върна с електрическо фенерче в ръка:
— Не бива да напущам входа, но вие търсете. Дръжте се все около оградата на нашия парк — непременно ще ги намерите!
— Сигурен ли сте? Че какво може да търсят там?
— Зная аз какво търсят, мене слушайте!
Но понеже Лида и годеникът й се бавеха, заинтригувани от недомлъвките му, той им поясни:
— Абе взели са на око оня, доларландеца. Все им се струва, че нещо кроял. Молиха ме да го следя вечер, бил обикалял насам… Тръгнали са да вардят край оградата, ще видите!