Пясъчните крале

Отвън. Изглеждаше сякаш някакво огромно животно е отхапало част от звездите.

Докато чакаше върху своя скутер близо до „Нощен летец“, Меланта разглеждаше звездите. Не изглеждаха по-различни, макар да се намираха дълбоко в междузвездното пространство. Бяха студени, замръзнали точки светлина, немигащи и неприветливи. Само липсата на твърд хоризонт й напомняше къде се намира — на промеждутъчна точка, където хората никога не спираха корабите си и където се носеха само невъобразимо древните кораби на волкрините. Опита се да открие слънцето на Авалон, но не знаеше накъде да го търси. Съзвездията бяха странни и непознати и нямаше никаква представа как да се ориентира. Звездното поле се простираше зад и пред нея, отгоре и навсякъде. Погледна надолу — тоест натам, накъдето за момента за нея бе долу — под краката си, скутера и „Нощен летец“, с очакването да види още чужди и непознати звезди. И бездната я удари с почти физическа сила.

Меланта се опита да овладее внезапното замайване. Беше увиснала над яма, зейнала паст във вселената, черна, беззвездна и необятна.

И пуста.

Едва сега си спомни — Темптърския воал. Облак черни газове, нищо необичайно, галактическо петно, закриващо сиянието на звездите от Покрайнините. Но тук, съвсем отблизо, той изглеждаше необхватен, страховит и трябваше да отмести поглед с усилие на волята, когато й се стори, че пропада в него. Пропаст под нея и под сребристобялата черупка на „Нощен летец“ — пропаст, заплашваща да ги погълне.

Докосна едно от копчетата върху кормилото на скутера и се завъртя така, че Воалът да е встрани, а не под нея. Това, изглежда, помогна. Тя се съсредоточи върху „Нощен летец“, като се постара да пренебрегне чернеещата се стена отвъд него. Корабът сега бе най-големият обект във вселената, ярко озарен сред мрака, грозноват, с разбита товарна сфера, което му придаваше несиметричен вид.

Тя ясно различаваше останалите скутери — носеха се на черния фон, проследяваха откъснатите парчета от обшивката, прихващаха ги и ги откарваха назад. Лингвистите както винаги работеха заедно, седнали един зад друг. Роян Кристоферис беше сам и не продумваше нито думичка. Меланта почти го бе заплашила е физическа разправа, преди да се съгласи да излезе с тях. Ксенобиологът беше сигурен, че това е поредният зловещ план и че излязат ли отвън, корабът ще отлети и ще ги остави да умрат в пустошта. Подозренията му очевидно бяха разпалени от алкохола, на който лъхаше, докато Меланта и Кароли му надяваха скафандъра. Кароли също имаше скутер и мълчалива спътничка — Агата Маридж-Блек. Бяха й дали нова доза успокояващи и сега тя спеше в скафандър на седалката зад него, пристегната с колан.

Докато колегите й работеха, Меланта Джирл очакваше появата на Ройд Ерис. Двамата лингвисти, непривикнали с безтегловността, непрестанно се оплакваха и от време на време се караха. Кароли се опитваше да ги успокои. Кристоферис не казваше почти нищо, само на моменти ругаеше и сумтеше. Все още беше ужасно ядосан. Меланта го наблюдаваше как снове напред-назад, изправен в цял ръст с черния си скафандър върху стъпенките на скутера.