Клубът на мъртвите
- Автор: Харис Шарлейн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Калина Кирякова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Клубът на мъртвите». Краткое содержание книги:
Страхът за живота на любимия е изместен от болка и обида, когато Суки разбира, че той й е изневерил с бившата си приятелка. Все пак сервитьорката успява да загърби наранените си чувства и заминава за Мисисипи, за да спаси Бил и да предотврати назряващата вампирска война.
Ерик беше намерил начин да се сдобие с кола, без да оставя документални следи. Чудесно.
Усетих движение от лявата си страна. Ерик се навеждаше над мен. Знаех, че е Ерик, защото кръвта във вените ми ме информира за това. Тръпки ме побиха от ужас; ето защо Бил ме предупреждаваше да не приемам кръв от друг вампир, освен от него. Но… късно е, либе, за китка.
Той ме целуна по бузата целомъдрено и съвсем по другарски — целувка като за гадже на приятел — и прошепна:
— Суки, чуваш ли ме?
Кимнах едва-едва.
— Добре. Виж какво, отивам да ти намеря кола. Като се върна, ще оставя ключовете до леглото ти. Щом съмне, трябва да напуснеш имението и да се върнеш при Алсид. Разбираш ли какво ти казвам?
Отново кимнах.
— Довиждане — измърморих сънливо. — Благодаря ти.
— Няма защо — в гласа му се долавяше съвсем леко напрежение.
Не е за вярване, но всъщност заспах веднага, след като те излязоха. Буба явно се бе вслушал в съвета на Ерик и вече си търсеше убежище някъде навън. Нощните веселби полека-лека приключиха и имението потъна в тишина. Върколаците сигурно виеха за последно срещу луната някъде из горите. Докато се унасях в сън, се замислих на тази тема. Какво се случваше с дрехите им по пълнолуние? Снощната драма в „Клубът на мъртвите“ бе щастлива случайност за тях; надявах се, че нощният им лов е протекъл нормално. Къде ли се намираше Алсид в този момент? Може би е успял да докопа онзи кучи син Нюлин.
Събудих се от потракването на ключове.
— Върнах се — каза Ерик. Гласът му звучеше толкова тихо, че се наложи да повдигна леко клепачи, за да се уверя, че наистина е в стаята. — Колата е бял „Линкълн“. Паркирах я до гаража; вътре нямаше място, за жалост. Не успях да се добера по-близо, така че не знам дали може да се вярва на сведенията на Буба. Чуваш ли ме?
Кимнах.
— Желая ти късмет — Ерик се поколеба. — Ако успея да се измъкна, ще те чакам на паркинга в кооперацията на Алсид довечера, веднага щом мръкне. Ако не си там, ще се прибера в Шривпорт.
Отворих очи. Стаята все още тънеше в мрак. Кожата на Ерик светеше. Моята също. Това ми изкара ангелите. Тъкмо бях спряла да светя след поглъщането на кръв от Бил (в критична ситуация), и хоп — ето ти тебе друга криза; сега светех като огледална топка в дискотека. Животът около вампирите представляваше една непрекъсната критична ситуация, мъдро заключих аз.
— По-късно ще говорим — злокобно изрече Ерик.
— Благодаря за колата — казах.
Ерик ме изгледа отвисоко. Стори ми се, че видях смучка на врата му. Отворих уста, но веднага я затворих. Реших, че е по-добре да не коментирам.
— Не обичам да изпитвам чувства — хладно каза Ерик и излезе от стаята.
Финалната му реплика ме остави безмълвна.
Когато се измъкнах крадешком от къщата на Краля на Мисисипи, над хоризонта се мержелееше бледа ивица светлина. Днес бе малко по-топло от вчера, а небето тъмнееше не само заради нощта, но и заради дъжда, който се канеше да се изсипе от сивите облаци. Под мишница стисках вързопче с всичките си вещи. По необясним за мен начин дамската ми чанта и черната ми кадифена наметка бяха успели да се доберат от клуба до имението и аз увих обувките си в шала. Ключът за апартамента на Алсид все още стоеше в чантата, така че имах къде да се подслоня. Под другата си мишница стисках грижливо сгънатото одеяло от леглото. Преди да изляза, оправих леглото си, така че липсата му нямаше да се забележи веднага.
Бърнард ме бе снабдил с копринен халат, но не и с връхна дреха. На излизане грабнах някакво синьо ватирано яке, забравено от някого на парапета. Никога досега не бях крала каквото и да било. А днес — одеяло и яке. Съвестта ми яростно протестираше.
Но в сравнение е всичко онова, което ми предстоеше да извърша, за да се измъкна от това имение, кражбата на яке и одеяло можеше да се окаже съвсем незначително провинение. Наредих на съвестта си да млъкне.
Докато се промъквах през огромната кухня към задната врата, краката ми безшумно се плъзгаха по пода, обути в меките пантофи на Бърнард. Чакаше ме важна спасителна операция, така че щях да се чувствам много по-добре с чорапи и пантофи, отколкото с обувки с висок ток.
До този момент не бях срещнала никого. Явно съм имала късмета да улуча най-подходящото време. Почти всички вампири спяха дълбоко — кой в ковчег, кой в легло, кой в подземно помещение или дявол знае къде. Почти всички върколаци, от всякакъв сорт, продължаваха среднощните си гуляи или пък спяха изтощени. Но аз цялата се тресях от напрежение, защото всеки момент късметът можеше да ми изневери.
Зад къщата действително имаше малък плувен басейн, покрит за през зимата с огромно парче насмолен брезент. Краищата му, подсилени с тежести, обхващаха много по-голяма площ от реалния периметър на басейна. Малката съблекалня до него тънеше в мрак. Тръгнах безшумно по пътеката, покрита с неравни каменни плочи, и след като се проврях през процеп в гъстия жив плет, се озовах на асфалтирана площадка. Благодарение на изостреното си зрение веднага разбрах, че съм успяла да открия двора пред бившата конюшня. Внушителна сграда, обшита с бели дъски, а на втория й етаж (където според Буба имаше апартаменти) се виждаха прозорци, украсени с триъгълни „вежди“. За пръв път през живота си виждах толкова луксозен, но и малко странен гараж. Клетките за колите нямаха врати, а открити сводести проходи. Преброих четири автомобила, между които една лимузина и един джип. Най-вдясно вместо пети сводест проход имаше тухлена стена, а в нея — врата.