Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
— Съжалявам, че ви притеснявам. Сестрата каза, че остават, само още пет минутки от свиждането. Чудех се… всъщност, се надявах… Може ли да видя бебето?
Лус усети, как в стаята сякаш стана по-студено. Погледна към Офелия и видя, че тя беше свъсила вежди.
— Маргарет ме приюти, през изминалата нощ — каза бързо, за да разбере Офелия, че отношенията между тях се бяха променили.
— О, така ли? Много мило. Ъъъ, влизай, моля те — отвърна Офелия, но тонът й беше все така сдържан и напрегнат.
Маргарет се приближи колебливо, очите й не се откъсваха от бебето.
— Толкова е малка — отрони тя, с възхищение в гласа. — Прелестна е.
Защитната стена на Офелия беше преодоляна в миг и тя се усмихна, против волята си. Погледна отново момиченцето си.
— Два килограма и петстотин — каза с гордост. Видя копнежа, в очите на Маргарет и неохотно предложи: — Искаш ли да я подържиш?
Маргарет беше смаяна и отстъпи назад.
— Аз? Никога досега не съм държала бебе. Не и толкова малко.
— Шегуваш се, нали? Е, лесно е. Дай си ръцете — инструктира я Офелия.
Русата жена пристъпи напред и застана, като вцепенена.
— Вземи я лекичко. Тя не хапе. Все още няма зъби! — Офелия внимателно постави бебето в прострените й напред ръце. — Сега придържай главичката й. Леко! Точно така.
Маргарет стоеше неподвижно, държейки сковано бебето. Лус хвърли поглед към Офелия, който я питаше: Сигурна ли си, че е безопасно? Тя само сви рамене, с уверена усмивка, после се загледа отново в момиченцето си.
— Искаш ли да седнеш?
— Не — каза рязко градинарката. — Ще постоя така.
Взираше се съсредоточено в личицето на бебето. Секундите минаваха и Лус с изненада, забеляза промяна, в обичайното непоклатимо поведение на новата им позната. Сигурно така изглеждаха пукнатините в арктическите ледници — дълбока цепнатина и изведнъж, ледът започва да се топи. Очите на Маргарет бяха пълни със сълзи.
Офелия се засмя тихичко.
— Да, тя въздейства така на всички.
Лус не знаеше какво да каже, затова замълча смутена, че е станала свидетел, на такъв интимен момент.
Маргарет подсмръкна и внимателно върна бебето, в прегръдката на майка му.
— Благодаря ти — прошепна тя.
После, очевидно притеснена, от изблика си на емоции, измърмори едно „довиждане“, обърна се и се запъти към вратата.
Мисис Пенфолд влезе, точно когато Маргарет си тръгваше. Изглеждаше нервна. Лицето на Офелия грейна от радост, когато я видя.
— Мисис П.! Вече я кърмих веднъж! — възкликна тя.
— Наистина ли? — цялото притеснение изчезна от лицето на мисис Пенфолд, докато се навеждаше към нея. Вдигна бебето на ръце и започна запленено да издава гукащи звуци.
— Е, какво ще правиш сега? — попита Лус Офелия. — Ще останеш ли в Канзас, или ще тръгнеш на юг при леля си във Флорида?
Лицето на Офелия застина в нерешителност и тя извърна глава към мисис Пенфолд.
— О, ще остане тук за малко — обади се тя. — Ще се погрижим добре за нея и за това сладурче, нали? — Очите й направо искряха, когато гледаше бебето. — О, да, ще го направим!
Лус гледаше, как мисис Пенфолд се умиляваше над бебето, като негова майка или по-скоро баба и знаеше, че за Офелия наистина ще се погрижат добре. Вече можеше да продължи пътя си. Моментът беше едновременно и щастлив, и тъжен. Надигна се с нежелание от стола си.
— По-добре да вървя.
Офелия се наведе напред и я сграбчи за ръката.
— Не си тръгваш, нали? Искам да кажа, не тръгваш за…
— Знаеш, че трябва да продължа. Искам да стигна в Мексико, до първи ноември.
— О, Лус, не мога да си представя, че ще ме оставиш…
— Не плачи! — смъмри я Лус, смеейки се. — Ще си развалиш грима.
— Виждаш ли? Ти си най-добрата ми приятелка — отвърна Офелия, с горчив смях. — Единствената ми приятелка! Какво ще правя без теб?
— Ще бъдеш толкова заета с бебето, че изобщо няма да ти липсвам — отвърна Лус, но се надяваше, че ще й липсва, а тя знаеше, че на нея със сигурност щеше да й бъде мъчно, за малката смела мексиканка. После внезапно се сети за нещо и се плесна по бузата от изненада. — О! За малко да забравя. Какво да правя със Серена?
Само споменаването, на името на малкото кученце беше достатъчно отново да се натъжи при мисълта, че трябва да изостави новата си приятелка.