Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
— Бъди разумна, Лус. Колата ми е много по-хубава от твоята. Не се обиждай, но това бръмбарче може да не успее да ни докара до там.
— Майка ти, не те ли е учила да мислиш, преди да говориш неща, които могат да засегнат хората?
Маргарет просто скръсти ръце на гърдите си.
— Наричам нещата, с истинските им имена. Колата ти е направо древна, а пътуването е дълго. Моята е много по-сигурна. И, честно казано, Лус, не се сърди, моля те, но има ужасен вид, като взета от някое гето. Виж тази ръжда и всичките очуквания. Не е безопасно, да се пътува, с това нещо.
Реакцията на Лус беше същата, когато за пръв път, видя фолксвагена. Спомни си лицето на баба си, когато й подаде ключовете, толкова беше развълнувана, толкова щастлива, от обещанието, което носеше той, в себе си. Може да не беше, най-хубавата кола на света, но беше най-хубавата, която Есперанса можеше да си позволи. И това бе достатъчно, за Лус.
Тя реши, да се бори докрай.
— Старото момче има силен характер. Освен това, баба ми купи тази кола. Може да звучи налудничаво, но усещам присъствието й в нея. Да вземем твоята ще бъде все едно, да изоставим баба някъде по пътя.
— Естествено, че ще вземем кутията с останките й.
— Не — не се предаде Лус. Това беше нейното пътуване. Нейното и на Есперанса. — Виж, Маргарет, ако искаш да тръгнеш с колата си, направи го. Можеш да ме следваш. Но аз ще карам Ел Торо.
Маргарет направи гримаса.
— Ел Торо?
— Да — отвърна отбранително Лус. — Така се казва. Всяка кола трябва да си има име.
— Моята няма.
— И това е жалко. Моята кола може да е малка, но има сърце, на истински смел бик.
Устните на Маргарет се извиха подигравателно.
— Прилича, по-скоро на вол.
— Вол, говедо, бик — все едно и също е.
— Волът е кастриран бик, който става само за теглене на каруцата. Мисля, че е много по-подходящо име за нашия случай.
Лус потупа нежно капака на колата си.
— Не я слушай, скъпи Ел Торо. Тя просто ревнува.
Новата й приятелка се разсмя, повдигна престорено възмутено очи и махна с ръце.
— Добре де, ужасен звяр такъв. Нека да е Ел Торо!
Лус наблюдаваше, как Маргарет методично опакова багажа си, с истинско благоговение. Есперанса я наричаше практична и грижлива, но тя беше аматьор, в сравнение с жената пред себе си.
— Ти си истински бойскаут, с всички тези неща — каза й тя. — Какъв е девизът ти? Винаги подготвена за всичко?
Маргарет подаде главата си от задната седалка, където в момента подреждаше възглавницата и кутията с останките на Есперанса.
— В интерес на истината, бях отговорник при момичетата скаути.
Лус се загледа, в специалния й колан, от който висяха множество торбички.
— Обзалагам се, че си имала тонове значки за заслуги.
Маргарет се измъкна от колата и пристегна конската си опашка.
— Естествено, че имах. Но това са просто най-елементарни приспособления за всеки случай. Не се обиждай, Ел Торо, но ще минем през пусти райони, където няма да има на всеки сто километра пътна помощ, която да ни измъкне от проблеми. Ако колата се развали, можем да си останем там с часове. Или дори повече, не дай боже.
Лус се изправи и огледа колата си. Ритна гумите. Провери часовника си. Протегна се и затръшна капака на багажника. После порови в джобовете си и измъкна ключовете.
— Е, вече мисля, че сме готови. Не смятам, че можем да напъхаме още нещо тук, а и това ще ни забави прекалено много. Почти два часът е. Да не губим време! Скачай вътре, приятелко. Искам да минем малко път, преди да се стъмни.
— Чакай! Трябва да взема само, малко лепило и флумастери!
Лус изруга наум.
— За какво?
— За баба ти.
Въздушните снимки и топографските карти, които Маргарет беше извадила на компютъра си, преди да тръгнат, показваха пейзажа на Канзас като красив килим от различни цветове и материи. В стил Ван Гог, както беше отбелязала тя. И наистина беше така. Имаше моменти, в които красотата на местата, покрай които минаваха, направо им спираше дъха. Средният запад беше земята на реките. Лус съжаляваше, че графикът на пътуването им беше толкова строг. Нямаше време, да поемат по някоя отбивка и да видят какво има встрани от монотонната магистрала. Искаше й се някой ден отново да мине от тук, да не бърза за никъде и да разгледа местата, които сега пропускаха — реките, университетите, църквите, кулите и идиличните ферми, с пасящи животни. Но знаеше, че също като решителната пеперуда монарх, трябваше да стигне в Мексико, за две седмици.