Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
Маргарет оправи ненужно ризата си, без да каже нищо, и погледна замислено през прозореца.
Лус разчисти масата и постави чиниите си в мивката.
— Най-добре е да си събера нещата и да отида при Офелия. Закуската беше страхотна. Беше много мило от твоя страна, че ми позволи да пренощувам. Благодаря ти.
— Накъде ще тръгнеш от тук?
— Ами… — Момичето се подпря на плота. — Първо ще видя как е Офелия, след което тръгвам за Сан Антонио. А после, ако всичко е наред, ще продължа за Мексико.
— За Мексико? — изненада се Маргарет. — Това си е доста път. При семейството си ли отиваш?
— Да. Леля ми живее в Сан Антонио. Надявам се, че ще дойде с мен при другата част на семейството ни, в Мичоакан. Дълга история, но в рода ни е традиция да се посрещат пеперудите монарх, когато наесен се завръщат в планините, около Деня на мъртвите. Баба ми почина наскоро и искам да съм там, когато пеперудите пристигнат.
Маргарет се оживи и се наведе към нея с интерес.
— Отиваш в Мичоакан? — попита тя. — Да видиш светилищата на пеперудите монарх?
Лус се изненада, че тя знае за светилищата.
— Това е планът.
Маргарет беше останала без думи.
— Говориш за колониите на пеперудите монарх? Горе в планините?
Когато Лус кимна, очите на жената срещу нея направо грейнаха от възбуда, тя се облегна с лакти на масата и се подпря на брадичката си.
— Чела съм за тях. Гледала съм филми по телевизията. Винаги съм се изненадвала, че тези крехки създания могат да направят толкова дълго пътешествие. Това е истинско чудо. Мисля, че още пазя броя на „Нешънъл Джеографик“ на родителите ми от края на седемдесетте, когато за първи път са открили колониите на пеперудите. Било е гигантска сензация; всички са говорили за това. Дотогава никой не е знаел къде всъщност отиват всички тези пеперуди.
— Освен местните селяни, разбира се — добави шеговито Лус.
— Да, разбира се, освен тях. Но научната общност не е знаела — отвърна Маргарет и от тона й беше ясно, че единствено тази група хора е от значение. — Родителите ми събираха дневни и нощни пеперуди. Имаха впечатляваща колекция от разнообразни видове. За тях откриването на светилищата, както ги наричат местните, на пеперудите монарх в Мичоакан, беше толкова вълнуващо, като стъпването на Нийл Армстронг на Луната. Често говореха, как някой ден ще отидат до там. Дори си купиха палатка и спални чували и бяха направили план за пътуването. Това беше нашата семейна мечта. Баща ми е типичен немец — обича детайлите и беше предвидил и най-малките подробности на пътуването ни — дори дрехите и екипировката, която щеше да ни трябва. Особено си падаше по малките фенерчета, компасите и, разбира се — Маргарет леко се изкикоти, — швейцарските джобни ножчета. Направи и собствен дизайн, на дневниците ни за наблюдение.
Усмихна се, на спомена.
Лус също се усмихна вътрешно — какъвто бащата, такава и дъщерята.
— Така и не направихме това пътуване.
Лус забеляза съжалението, проблеснало в очите на Маргарет.
— Но все още можете — каза тя.
— Какво? О, не. Татко не е добре. Има болно сърце и няма да се справи с изкачванията в планината. И, разбира се, мама… — Прехапа устни, после вдигна чашата си и отпи една глътка. — Не, ние пропуснахме шанса си. — Въздъхна и изражението на лицето й омекна. — Ти обаче си късметлийка.