Дъщерята на пеперудите
- Автор: Манро Элис
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-264-5
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Дъщерята на пеперудите». Краткое содержание книги:
От самото си раждане, Лус Авила познава легендата за las mariposas — красивите пеперуди монарх, които всяка година прелитат с крехките си криле, близо пет хиляди километра, за да се завърнат до зимния си дом в Мексико. От баба си, която винаги е била нейното единствено семейство, е научила за техните мистични сили и за вдъхновяващото им пътуване. Сега е нейният ред — също като пеперудите — да се отправи на това дълго и опасно пътешествие до планините на Мексико, за да изпълни последното желание на любимата си абуела и да намери своите корени. Зад себе си оставя, мъж, който я обича искрено, но пътуването ще й помогне да открие нещо също, толкова важно. Защото не можеш да вървиш към бъдещето си, ако не си се примирил с миналото си.
Съдбата среща Лус с няколко загубили пътя си жени, които не приличат по нищо една на друга — всички са на различна възраст, с различен характер и различни мечти… Всяка от тях търси и копнее за промяна в живота си.
И докато следват зрелищната, блещукаща река от оранжеви пеперуди в небето, в това нежно и понякога болезнено завръщане, към дома и към своето съкровено аз, Лус и нейните приятелки ще бъдат понесени на вълните на древните ритуали и митове…
Жените, също като пеперудите монарх, трябва да повярват на инстинкта си и да разперят криле за полет…
— Не бих се нарекла така — отвърна Лус. — И аз пропуснах шанса си, да направя това пътуване, с баба си. Имах достатъчно време да мисля, докато шофирах, и един от въпросите, които най-много ме тормозеха, беше: Колко ли хора пропускат възможността, да бъдат с любимите си, преди да е станало твърде късно? С баба говорехме за това пътуване, откакто се помня. Но все го отлагахме, по някаква причина. Никога нямахме достатъчно пари, или време… А сега… — Сви рамене, усещайки с пълна сила, тежестта на разкаянието. — Както и да е, ще вървя. Може да не е така, както го беше планирала баба, но поне ще го направим заедно. В известен смисъл…
Маргарет се замисли.
— Майка ми понякога казваше, че ние сами създаваме късмета си. — Остави чашата си на масата, надигна се и в някакъв внезапен порив, прегърна сърдечно Лус. — Възхищавам се на смелостта ти.
Момичето се изненада от искреността, на този импулсивен жест. Крехките ръце на Маргарет я обгръщаха силно и тя отвърна на прегръдката, чувствайки младата жена по-близка от всякога, по-тясно свързана с нея, дори от онзи миг, когато за пръв път усети, че двете все пак имаха нещо общо, защото не е толкова важно къде си живял и какво си правил, а какви емоции си изпитвал.
Моментът беше нарушен от звъна на телефона. И двете се отдръпнаха назад и се погледнаха с широко отворени очи. Мислеха за едно и също — че е новина за Офелия. Маргарет се затича към телефона на кухненския плот. Лус я последва.
— Мисис Пенфолд е — каза Маргарет тихо, след като вдигна, и направи жест на Лус да се приближи още.
Държеше слушалката до ухото си и натисна копчето за високоговорителя. Секунда по-късно из кухнята се разнесе въодушевеният глас на мисис Пенфолд.
— О, мили мои! — възкликна тя. — Маргарет, кажи на Лус, да дойде тук бързо. Офелия си има бебе!
— О, Офелия. Толкова е красива! Съвършена е, малко розово съкровище! — каза Лус, взирайки се в сладкото невинно момиченце, което държеше в прегръдките си.
Стаята за родилки в болницата, беше декорирана с цветни мотиви по стените и приличаше на голяма, но същевременно уютна спалня. Офелия лежеше в легло, отрупано с възглавници, и пиеше студена вода. Тази сутрин приличаше повече на себе си. Някой й беше дал нов памучен розов халат и си беше сложила розово червило, което придаваше на усмивката й искряща радост. Щастието й беше толкова сияйно, че синината и раната около окото й просто не се забелязваше.
— Нали? — отвърна Офелия с гордост. — Ай, Лус — каза тя драматично. — Толкова се притесних, когато ми казаха, че бебето излиза. Все повтарях: „Не! Прекалено е скоро.“ Така се страхувах за нея. Но виж я само! Ето я тук и лекарката — тя е светица, казвам ти, — която ми обясни, че момиченцето ми се е родило само две седмици по-рано, което не е много.
Лус извърна очи от бебето и погледна укорително Офелия.
— Но ти каза, че терминът ти е чак след месец!
Приятелката й сви рамене и се ухили.
— Е, математиката никога не ми е била силната страна.
Лус направи гримаса и двете се засмяха на абсурдността на цялата ситуация. Беше приятно да се смееш така, след като бебето се беше родило и всички бяха в безопасност.
— Ей, няма значение — отвърна тя. — Нали успяхме? Може и да не стигна до Мексико, но може би е било писано да стане точно тук. Карма, нали знаеш? — Погледна отново розовото съвършено личице на бебето. Пристъпи към Офелия и постави внимателно дъщеричката й в ръцете й. — Мисля, че се справи чудесно, тя е като родена в небесата.
Офелия гушна бебето си.
— Лус, благодаря ти — каза тихо тя. — Нямаше да съм тук, в безопасност, ако не беше ти. Исках единствено нормално семейство. Затова се опитвах толкова дълго да се получат нещата с Анхел. Но нищо нямаше да стане. Бях уплашена, уловена в капан. Ти ме спаси, знаеш го, нали? От мига, в който те зърнах, разбрах, че си специална. Сигурно е заради тези твои абсурдно сини очи.
Лус се изкикоти, но й беше приятно да го чуе.
— Ти сама се спаси.
— Не е вярно, но ще ти кажа това — отвърна Офелия решително. — Открих наново силата си, когато погледнах за пръв път дъщеря си. Тя е всичко за мен. Толкова много я обичам, че направо искам да я изям. Сега знам, че имам всичко, което някога съм искала. Тя е моето семейство. — Тъмните й очи се присвиха и после каза, почти ръмжейки: — И ще убия всеки, който се опита, да я нарани.