В стъклената къща
- Автор: Ричи Нино
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «В стъклената къща». Краткое содержание книги:
Баща ми, заедно с Роко, се грижеше за снабдяването на оранжериите с вода и за поливането на посевите. Често пътуваше, най-вече за да отнесе нашата продукция до фирмата на Лонго. Още по-често обаче трябваше да се занимава с ремонтите по инсталациите. Когато се счупи една от помпите, Роко я разглоби до последния детайл, което си беше истинско чудо не само защото пустата му помпа взе, че пак проработи, ами и не дрънчеше така противно. Невероятна смелост бе да се оправи сред толкова хаотично разпилени наоколо дребни машинни детайли. Но баща ми приемаше, че Роко е кадърен едва ли не по рождение, та заради това толкова му се доверяваше. Съществуваше някакво невидимо равновесие в техните отношения, някаква безпристрастност, а това още повече усложняваше и обременяваше моето общуване с баща ми. Той като че ли очакваше от мен да работя хем повече, хем по-малко от другите. Способен бе за най-дребното да ме нахока или да прояви раздразнителност и нетърпение. Ала когато правех много по-сериозни нарушения — прекършвах стъблото на някое растение или погрешно затварях вентила към някой паропровод, той изведнъж проявяваше към мен странна, направо необяснима снизходителност, като потискаше надигналия се в гърдите му гняв, без нищо да ми рече. Между нас постоянно имаше напрежение, а след всяко скарване и двамата, и без това доста неразговорливи, упорито се стараехме да избягваме срещите си. Дори не се стигаше до спорове и разправии, защото цареше все това тягостно напрежение, без начало и без край. В мое присъствие баща ми инстинктивно ставаше още по-мрачен.
Винаги когато посещавах занятията по изучаването на Библията, чичо Умберто ми позволяваше да спра работа още в средата на следобеда, та да мога по-рано да си тръгна. Кимваше ми с такава сериозност, че не оставаше място за съмнения, че одобрява избора ми. Баща ми обаче, макар и безмълвно, още от самото начало даде да се разбере, че не одобрява моето увлечение. Наистина нито веднъж не посмя напълно открито да се противопостави, ала си остана изпълнен с подозрения.
— Къде ходиш? Все на тези занимания ли? — полюбопитства той накрая.
— Посещавам една църковна група.
Помислих си, че ще остане доволен, но останах изненадан от гневната му реакция.
— Каква църковна група? Какво означава това?
— Това е библейска паралелка. Изучаваме Библията.
— Да, пак ти и твоята леля и целият този боклук, който чете, а сега е решила да промие и твоя мозък…
Макар това да го подразни, гневният му изблик започна да заглъхва, понеже отдавна подозираше, че съществува заговор между мен и леля ми, с нейните списания и телевизионни програми. За баща ми това представляваше сложно, трудноразбираемо предизвикателство към житейския ред. Когато тръгвах за занятията за изучаване на библейските текстове, често долавях възмущението, което кипи в него, макар и добре прикривано. По лицето му личеше, че се дразни от подобно предизвикателство, ала не смееше да ме обвинява повече. Знаеше, че колкото по-малко му е известно за моите занимания, толкова по-лесно бих могъл да изпрося от него разрешение да ги посещавам. Двамата с него бихме могли да продължаваме все така в продължение на много седмици — той със своя недоизказан гняв, аз — неохотно незачитащ волята му. Сякаш единственият начин да общуваме, бе, като оставяме да тлее този смъртоносен конфликт между нас без цел и без източник, които да го подклаждат.