В стъклената къща

От мен се искаше само да изрека думите, за да бъде проверено дали изговарянето им ще ги превърне в истина.

— Приемам.

Ала не последва разтваряне на небесата. Нито внезапно блясване на ослепителна светлина.

Почувствах се кух заради лъжата си. Имах чувството, че вече нищо сигурно не е останало в живота ми. Още няколко седмици продължавах да присъствам на срещите на групата и да ходя на занятията за изучаване на Библията. Постепенно обаче започнах да си измислям извинения и така се стигна до мига, в който ме споходи първият прилив на облекчение, първата необяснима наслада от това, което Тери и Марк ми бяха разкрили — че не моята лъжа ме прави скован от чувство за неудобство, а онова, с което се бях заел. Това все пак не ни попречи да си останем добри приятели. Може би още от самото начало те са ми предлагали само приятелство и то е било всичко, за което съм копнял, но най-трудното за мене е било именно да се отърся от дребнавостта и неувереността.

За известно време Тери все пак продължаваше да ме кани на различни църковни служби, на разходки с файтони и на вечеринки, на които всички припяваха. Ако в някоя събота не се организираше барбекю, то за неделята беше насрочен пикник. И аз отивах, дори и след края на учебната година в разгара на лятото, макар че все още се съпротивлявах и неохотно склонявах да се отзова на поканата, като едновременно тайно се надявах да се впиша сред общността им. Това, което винаги ме поразяваше на тези сбирки, бе тяхната нормалност, поразяваше ме сложната и в същото време най-обикновена човечност, която се разпростираше подобно на паяжина над привидно бляскавата повърхност. Между момчетата и момичетата безспирно се разменяха закачки, като разговорите най-често бяха посветени на училището, на спорта или на автомобилите, и бяха съпроводени с много шеги и дори с по-грубовати намеци. Като че ли това, което истински ги обединяваше, не беше тяхната религиозна вяра, а нещо по-различно, в някои отношения по-дълбоко, но в други — доста по-повърхностно, като особено поразителна бе непосредствеността им, свободата им да се държат толкова непринудено. Накрая започнах да се опасявам, че не религията с нейните празненства и молитви, с общоизвестните й ритуали, им помага да поддържат илюзията си за единодушие, а по-скоро паузите между ритуалите и молитвите, в които единствено аз от всички присъстващи не успявах да се отпусна. Не успявах да се освободя от напрежението, докато чаках смълчано на опашката, за да си взема хотдог от грила, нито докато се тълпях заедно с подрастващите. После се оттеглях и оставах сам сред полуздрача на залеза. На моравата на някой непознат за мен домакин, с картонен поднос в скута си, внимавах най-вече да не изкапе сосът на лакомството ми. Тъкмо тези най-обикновени неща ми изглеждаха най-далечни — барбекютата и разговорите на тези хора сред задните дворове на къщите им, които те с лекота възприемаха за нещо напълно естествено. Най-силно си пожелавах не толкова да достигна до съвършенството на вярата, колкото просто да се почувствам като у дома си сред тези хора с тъй странни и в същото време съвсем простички обичаи.