В стъклената къща

В продължение на няколко седмици редовно посещавах техните събирания. Така и не си обясних с какво точно ме привличаха. Може би се дължеше на несигурните илюзии, зародили се в мен след първите разкази, които чух там. Или се надявах да прекрача в тяхната странна и все пак донякъде позната територия. Но май че решаващата причина бяха опасенията ми да не изгубя близостта си с Тери и Марк. Страхувах се отново около мен да не остане нищо друго, освен празното пространство, което досега толкова често бе запълвало живота ми. Дори когато протичането на тези срещи бе лесно предсказуемо, дори когато започнах лека-полека да се усъмнявам в проповедите или в неизбежните изводи след тях за приемането на Христа, дори когато започнах да се бунтувам срещу непоклатимата увереност в правотата им, нещо все още продължаваше да ме тегли към тях. Поразяваше ме упоритата и трудно извоювана религиозна всеотдайност, за която се говореше на тези сбирки, поразяваше ме колко по-различна бе тяхната вяра в сравнение с официалната религия. И всичко това не беше просто даденост като толкова много други неща в досегашния ми живот, даденост, която е всепроникваща и неоспорима като дишането за всяко живо същество. Затова не е чудно, че започнах да усещам нещо истинско в тяхното предизвикателно поведение. Нашата група изведнъж ми заприлича на ранните християни, които са се криели за своите проповеди и молитви из катакомбите.

Извън тези сбирки Тери и Марк рядко заговаряха за тях, като никога не ги хвалеха прекомерно, нито пък ги отричаха. Не се държаха с околните по-различно, отколкото на събиранията на групата. Изглеждаха напълно уравновесени и спокойни, макар да носеха в себе си тази тайна, на която явно никога нямаше да изменят. Нищо не ги отличаваше от останалите ученици — нито външността им, нито дрехите им, нито поведението им. На мен ми се искаше тяхната вяра да ги бележи, да ги откроява по някакъв начин, да им придава повече обаяние или поне да ги направи по-видими, ако ще и за целта да се наложи да бъдат подложени на изпитания. Не можех да се помиря с тази тяхна светска ординарност и накрая започнах да ги подозирам, че когато са сред другите, обикновените, те неусетно се променят. Чудно ми бе как умеят да живеят с това противоречие, без да се терзаят. Сякаш просто се преструваха на нормални хора, а в същото време бяха способни да се откъсват от света, след като бавно и тихомълком са проникнали в него. Дори и Марк, който по-често от останалите посветени общуваше с някои от най-търсените момчета в гимназията, можеше да се нагажда към буйния им нрав, да разговаря ту с един, ту с друг, а после с трети, запазвайки безупречно хладнокръвие независимо от сложните и неподходящи за споделяне идеи и теми, които се обсъждаха на тайните сбирки. Той умееше да пази мълчание, но също и да добавя внезапно коментари или пък да споделя своите, а понякога и чуждите преживелици, да изразява своите съмнения, а когато трябваше — и своите одобрения. Това именно му позволяваше така добре да се разбира с другите.