Ловците
- Автор: Гриффин Уильям Эдмонд
- Серия: Агентът на президента #3
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
Черли кимна.
— Докато сме там, ще звънна в Брюксел и ще поръчам едно „Евроджет“ такси да те вземе от „Шарл де Гол“ на сутринта. Кое летище е най-близо до Фулда? Рейн на Майн ли?
Кастило кимна отново.
— Вече не е Рейн на Майн; нали го върнахме на германците преди няколко седмици. Сега се води международно летище Франкфурт.
— Старият ред си отива и отстъпва място на новия. Запиши си го някъде.
Кастило се разсмя.
— Ед, не ми се иска много да използвам „Евроджет“. След като приключим в апартамента, мога да се кача на влака.
— Заради Монтвейл ли се притесняваш?
Кастило кимна.
— От друга страна, ако той разбере, че си използвал самолета му — а той със сигурност ще разбере — ще реши, че си му в кърпа вързан. А в такива случаи се казва, че успешно си разоръжил противника.
— Кажи, Дешамп, защо ме караш да се чувствам като глупак?
— Не си глупак, шефче. Просто ти липсва опит, но в никакъв случай не си глупак.
— А дали няма да те заинтересува сравнително честна работа в столицата?
Дешамп задържа дълго погледа му.
— Защо не поговорим по този въпрос отново, шефе, след като откриеш кои са хората?
— Добре.
— С други думи, след като ги заковеш. Първото, което всеки умен шпионин трябва да приеме, е, че провалът е в реда на нещата. Струва ми се, че този урок вече си го научил, така че може и да има надежда за теб.
ТРИ
Резиденция на американския посланик
„Ла Рамбла“ 1104
Караско, Република Уругвай
08:05, 5 Август 2005
Почитаемият Майкъл А. Макгрори, все още по халат, пиеше кафе и се вглеждаше мрачно през прозореца на трапезарията към ситния дъждец, който обещаваше да се задържи през целия ден, когато се обади шефът на мисията, Тиодор Дж. Детуайлър — младши.
— Много съжалявам, че ви безпокоя у дома, господин посланик, но прецених, че трябва незабавно да ви уведомя.
— Какво има, Тед? — попита Макгрори.
Имаше два начина, по които да приемеш шеф на мисия, който не смее да предприеме нищо, без да е абсолютно сигурен какво точно иска посланикът.
От една страна, посланик Макгрори бе на мнение, че това е добре. Не му се налагаше да губи време и усилия, за да оправя нескопосаните решения на Детуайлър и неизбежните последици, защото Тед много рядко — почти никога — не смееше да вземе решение сам.
От друга страна, да има заместник, който не смее да си обърше носа, без да провери какъв е протоколът в подобен случай и да поиска специално разрешение от посланика, бе голяма досада.
Освен това Детуайлър често преценяваше, че разни неща, които могат да чакат до следващия ден — дори до следващата седмица — са изключително важни, и трябваше незабавно да уведоми посланика, въпреки че много добре знаеше, че ще прекъсне или закуската му, или играта на голф.
— Току-що ми се обади заместник външният министър Алварес, господин посланик.
— У вас, доколкото разбирам.
— Да, господине, у нас.
— И какво иска заместник външният министър Алварес?
— Попита дали ще бъда в посолството към девет — докладва Детуайлър. — Попита дали ще бъда така любезен да пия чаша чай с него.
Макгрори едва се удържа да не каже: „Ами пий, Тед, и му прати много поздрави от мен“.
Вместо това попита:
— Не каза ли какво иска?
— Не, господине, нито дума. Освен това ми се стори, че обаждане вкъщи, в този час…
— Малко е необичайно, нали?
— Точно така, господине, и на мен ми се стори необичайно.
— Нали покани заместник външния министър Алварес на кафе, Тед?
— Да, господине, поканих го. Господин посланик, позволете да ви кажа какво предполагам.
— Разбира се.
— Имам чувството, господине, че това не е светско посещение, но Алварес не иска официална среща, ако разбирате какво се опитвам да ви кажа.
— Разбирам. Но каква е причината?
— Нямам никаква представа, но нещо ми подсказа, че трябва да ви спомена.
— Много правилно. Веднага щом разбереш какво иска, освен чашата кафе, ме уведоми.
— Разбира се, господине.
— Има ли друго, Тед?
— Не, това е. Още веднъж моля да ме извините, че ви обезпокоих у вас, господин посланик.
— Не се притеснявай, Тед — отвърна Макгрори и затвори. Посланикът посегна към чашата кафе, отпи глътка и се намръщи, когато усети, че е изстинало.