Повелителката на дима
- Автор: Себастиън Лаура
- Серия: Принцеса на пепелта #2
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722670
- Переводчик: Иванка Ангелова
- Жанр: Прочее фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на дима». Краткое содержание книги:
Теодосия не носи вече короната от пепел. Тя е възстановила рождената си титла и е пленила принц Сьорен. Но народът ѝ е все така под тиранията на императора. Сега тя е на хиляди километри от Астрея и от трона си.
За да освободи страната си, ще има нужда от армия. Само че за намирането ѝ, тя трябва да се довери на леля си – ужасяващия и коварен пират Драгонсбейн. А според нея, армия може да се осигури само и единствено чрез изгоден брак. Нещо, което нито една астрейска кралица не е правила досега.
Тео знае, че свободата си има цена, но въпреки това е решена да намери начин да спаси своето кралство, без да погуби себе си.
Поглеждам назад към моите приятели, които се чувстват по същия начин като мен. Разтърсени, сякаш светът под краката им се е променил. И така погълнати от чувство за вина, че може да ни удави. Вината не е наша, напомням си аз, виновен е императорът. И все пак, трябваше да зная за всичко това. Трябваше да направя нещо. Блейз улавя погледа ми и ми кимва — хиляди думи потичат между нас, без да произнасяме на глас нито една.
Обръщам се към Старейшините.
— Какво можем да направим, за да помогнем?
Помощта, от която се нуждае лагерът, е съвсем проста. Първото и най-важно нещо е храната, а нашият оскъден обяд е само капка в казана. Стакриверийците доставят дажби всяка седмица — останките от столичните трапези, но най-често храната е развалена, докато стигне до лагера. Ние можем да се върнем с още храна, която да вземем от кухните на двореца и все още ще е прясна, но и това ще са само оскъдни капки. Никога няма да е достатъчна, за да не изглеждат толкова мършави или да успокоят постоянното къркорене на стомасите си. Но ще е някакво начало, докато измислим друго решение.
Имат нужда от дрехи, сапун и чиста вода — още неща, които можем да донесем само в малки количества. Наблизо има езеро и Блейз, Херон и Сьорен правят половин дузина прекосявания от лагера дотам с конете, пренасяйки вода в импровизираните съдове, които Старейшините изнамират, за да имат бежанците достатъчно поне за няколко дни.
Докато те правят това, ние с Артемизия поправяме провиснали покриви — дейност, която ми е напълно чужда, но Артемизия, изглежда, разбира от това. Тя се покатерва върху къщата, чевръста като котка, и ме напътства как да й подавам шепи слама от земята. Арт се опива от удоволствие да ме командари, но вече съм се научила да не го приемам лично и много скоро подемаме непринуден разговор, който привлича съседите, които се криеха от нас, откакто пристигнахме.
Децата са най-смели, както обикновено. Дребни и слабички, те притежават смайващ дух и живец. Една малка групичка деца взаимно се окуражават едно друго да ни приближат, сякаш с Артемизия сме опасни. Най-малките нямат нужда от насърчаване — те се поклащат на мръсните си, боси крачета и се вторачват в нас с очи, които заемат по-голямата част от личицата им.
В началото Артемизия е твърде заета с поправките на покривите, за да им обърне внимание, но аз ги виждам.
— Здравей — казвам на едно от децата, което изглежда на четири годинки, с кльощави ръчички и крачета и подуто от глада коремче. Златистата му кожа и черна коса ми напомнят за Ерик, чудя се дали детето също не е от Гораки, или поне родителите му.
Момченцето не ми отговаря, само продължава да се блещи в мен със сериозните си очички и стиснати юмручета. Поставям на земята бушела слама, който държа, и опипвам наметалото на Херон, надявайки се да открия нещо закътано по джобовете — парченце сухар, бонбонче или монета, но няма нищо, освен къс от канап и валма прахоляк. Но докато изваждам ръцете си от джобовете, чувам подрънкване и се сещам за роклята, която нося отдолу. Роклята, украсена със скъпоценни камъни.
Повдигам наметалото и се пресягам към подгъва на роклята, гарнирана с диаманти. Всеки камък е с размера на нокътя на палеца ми. С рязко дръпване откъсвам един от тях и го подавам на момчето.
То го гледа отдалеч, сякаш е оръжие, и от това сърцето ми се къса. Толкова е малък, а вече знае твърде много за жестокостта. Но след като се взира в диаманта няколко секунди, момчето разбира, че няма да го нарани. Взима го с мърляви, загрубели пръстчета, които едва докосват моите. Камъкът проблясва на слънцето, щом го вдига нагоре, и по земята затанцуват дъги от отблясъци. Преди да успея да го спра, момчето го напъхва в устата си.
— Не!
То, изглежда, разбира, или по-скоро усеща, че не става за ядене, и го изплюва в ръката си и избърсва слюнката в грубата тъкан на туниката си. Поглежда ме и широко се ухилва, разкривайки жълти и начупени зъбки, после изтичва към една жена, която, предполагам, е майка му. Усмихвам й се, а след секунда, стискайки детето в ръцете си, тя отвръща с напрегната усмивка и кимва веднъж.
След това плахостта на децата изчезва напълно. Целият орляк от дечурлига се скупчва около мен с очакващи личица и мръсни ръчички, и думи, които разбирам само отчасти.
— Какво, почакайте — не мога да сдържа смеха си. Успявам да освободя малко пространство между тях и себе си, преди да започна да късам още скъпоценни камъни от подгъва на роклята си, като подавам по един на всяко дете.
— Ще трябва да дадеш някакво обяснение на прислужницата си, когато открие роклята — казва Артемизия, надничайки от покрива към мен, развеселена, което е съвсем необичайно за нея. Но докато гледа децата, веселостта й посърва.