Каин и Авел [bg]

Ала вместо да довърши изречението, тя отново застена и се загърчи — беше я прорязала поредната силна контракция.

— Какво става? — попита безпомощно момчето.

— Сигурно майка ви е започнала да ражда — отвърна прислужницата, — макар че очаквахме детето най-малко след няколко седмици.

— Веднага се свържи по телефона с доктор Маккензи — нареди Уилям и хукна към вратата. — Матю! Идвай бързо.

Другото момче изтича нагоре по стълбите и влезе при Уилям в спалнята.

— Помогни ми да сваля мама до автомобила — рече той.

Матю коленичи. Двете момчета вдигнаха Ан и я свалиха внимателно по стълбите до автомобила. Жената едвам си поемаше въздух и стенеше, очевидно болките бяха непоносими. Уилям се върна на бегом в къщата и грабна от прислужницата телефонната слушалка, а Матю остана да чака в колата.

— Доктор Маккензи.

— Аз съм, кой се обажда?

— Казвам се Уилям Каин, не ме познавате, господине.

— И таз добра, не съм го познавал! Та нали съм те израждал, млади момко. Какво обичаш?

— Струва ми се, че мама ражда. Ще я докарам незабавно в болницата. До няколко минути сме при вас.

Тонът на доктор Маккензи се промени.

— Добре, Уилям, не се притеснявай. Ще ви чакам. Веднъж да дойдете, всичко ще бъде наред.

— Благодаря ви, драги господине. — Уилям се подвоуми. — Мама получи нещо като пристъп. Нормално ли е?

При тези думи на момчето лекарят се смрази и замълча.

— Не съвсем. Но щом роди, майка ти отново ще се почувства добре. Докарай я възможно най-бързо.

Уилям затвори, изхвърча от къщата и скочи в ролс-ройса.

Подкара автомобила само на първа, без да спира, докато не стигнаха до болницата. Двете момчета пренесоха Ан върху количката, а една медицинска сестра ги отведе в родилното отделение. Доктор Маккензи ги чакаше пред операционната. Каза на момчетата да останат отвън.

Двамата седнаха мълком на тясната пейка и зачакаха. Откъм родилното отделение долитаха смразяващи стонове и викове, каквито не бяха чували никога дотогава, сетне наставаше още по-страшна тишина. За пръв път през живота си Уилям се чувстваше напълно безпомощен. Двамата с Матю седяха близо час, без да си кажат и дума. Накрая доктор Маккензи се появи — беше капнал от умора. Момчетата станаха от пейката, а лекарят се извърна към Матю Лестър.

— Уилям? — попита той.

— Не, господине, аз съм Матю Лестър, ето го Уилям.

Лекарят отпусна длан върху рамото му.

— Съжалявам, Уилям, но майка ти почина преди няколко минути… Детето, момиченце, е мъртвородено. — Краката на момчето се подкосиха и то отново седна на пейката. — Направихме всичко по силите си, за да ги спасим, но нямаше никаква надежда. — Лекарят поклати уморено глава. — Не пожела да ме послуша, настоя да роди. Ако ме беше послушала, това нямаше да се случи никога.