Корабът на страха

— Сър Хю?

— Да, братко?

— Ти сам ли си донесе вино?

Стомахът на Корбет се сви от страх.

— Какви ги говориш, братко?

Икономът се приближи и взе кърпата. Вдигна я и заразглежда шева при подгъва й, после приклекна и помести каните.

— Знам всяка кана и чаша в тази къща — той се изправи. — Тази кърпа не е изработена от нас, а каните със сигурност не идват от кухнята ни.

Вдигна една от каните и понечи да отпие от нея.

— Недей! — спря го Корбет. Отиде до него, взе каната от ръката на изненадания монах, помириса я и долови слаб, горчив мирис, сякаш някаква трева е била стрита и смесена с червеното вино. Вдигна и бялото и долови същия мирис.

— Имате ли плъхове, братко?

— Все едно ме питаш дали кучето има бълхи? — отвърна икономът. — Разбира се, че имаме, цяла напаст са.

— Тогава да ги нагостим — подкани го Корбет. — Вземи пресен хляб и сирене, смеси ги, полей ги с това вино и сложи сместа в избата, никой да не я види. Утре сутринта или дори късно тази нощ, ела и ми кажи какво си открил. Мисля, че във виното има отрова.

— Отрова ли? — икономът се смръщи уплашено. — Някой иска да ти стори зло, сър Хю?

— Да, братко, иска. Аз съм кралски пратеник в Кентърбъри и не всички се радват на присъствието ми. Ще те помоля да запазиш случилото се в тайна, не казвай дори на абата, нито на другарите ми долу. Братко, лесно ли е чужд човек да влезе в къщата за гости?

Монахът се отдръпна от масата и избърса ръцете си в расото. Подозрителният му поглед не се откъсваше от каните.

— Да, сър Хю, много лесно е да се влезе в самата къща. Но за да влязат в твоята стая, им трябва или твоят, или моят ключ.

— Следователно е възможно — попита Корбет — някой да е донесъл двете кани и да ги е оставил пред вратата?

— Да, сър Хю. Искам да кажа, че непрекъснато влизат и излизат хора. Но рядко някой сторва злина.

Корбет му благодари. Икономът взе предпазливо двете кани и кърпата и излезе от стаята, като не преставаше да клати глава и да си мърмори. Корбет го изчака да си тръгне, после се отпусна на ръба на леглото. Откопча колана с меча си и плаща си, остави ги да се свлекат до него, събу ботушите си и ги замени с обувки. После излезе на стълбите и извика Ранулф. Когато помощникът му дойде, Корбет го пресрещна на половината път.

— Ранулф — потупа го той по рамото. — Направо съм съсипан от умора. Нахраних се и пих. Извини ме пред мастър Дерош. Вие двамата с Чансън го забавлявайте, мисля да се наспя.

Върна се обратно в стаята и най-старателно я огледа. Всичко беше на мястото си. Загаси свещите, с изключение на онези, които горяха под бронзови капачета, легна в леглото и се уви в завивките. Облегна се на валчестата възглавница, затвори очи и потъна в дълбок сън.