Корабът на страха
- Автор: Догерти Пол
- Серия: hugh corbett #15
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Еднорог“
- ISBN: 978-954-365-51-4
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Морские приключения
Электронная книга - «Корабът на страха». Краткое содержание книги:
Години по-късно един от търговците, участвали в залавянето на пиратите, пристига в Кентърбъри. Носят се слухове, че той се е добрал до загадъчната карта. Сър Хю Корбет, доверен кралски служител, е изпратен да преговаря с търговеца Паулентс. Но преди да успее да се срещне с него, търговецът и цялото му семейство са открити обесени в имението, където са били настанени. По същото време заможен кентърбърийски търговец също става жертва на убийство. Трупът му е открит в заключена стая, а ключовете от стаята висят на колана на мъртвия.
Картата, донесена от Паулентс, не е открадната, но никой не е в състояние да я разчете. Защо тогава е трябвало да загинат Паулентс и близките му? Кой е убиецът, проникнал в старателно охраняваното имение? Как са били обесени жертвите, след като няма следи от насилие, а не личи и да са били упоени? Сър Хю Корбет трябва да навлезе отново в царството на мрака, за да открие корена на злото и да разобличи убиеца.
Корбет даде нареждания на градските стражи да заемат постове около Суитмийд. Извести и лейди Аделиша — която се държа с него хладно — че няма да се връща в подземието на кметството, но ще остане под домашен арест и няма да напуска къщата без писмено разрешение. Тя студено го изслуша. Корбет добави, че Беренгария и Лечлейд могат да останат с нея, ако желаят. После благодари на отец Уорфелд и не след дълго, със скрити под качулките лица и плътно загърнати в плащовете си, напуснаха Суитмийд на конете си на път обратно за града. Студът смразяваше дори кръвта в жилите. Камбаните на града биеха за вечерната служба и отекваха в мрака като погребален звън.
Ранулф яздеше начело още от излизането им от Суитмийд. Касълдийн пришпори коня си, чиито копита се хлъзгаха по замръзналата земя, и дръпна Корбет за плаща.
— Да не минаваме през града — посъветва го той, — нека минем през страничната порта и надолу по Уорслок Лейн. По-близо е.
Корбет се съгласи. По целия път се чувстваше странно. Конете бяха неспокойни и се хлъзгаха по леда. Под ясното и безоблачно небе цареше вледеняващ студ. Наближаваха и отминаваха тъмни сенки: пътуващи търговци, каруцари на път за дома. Тук-там просветваше фенер, светлината му се отразяваше от преспите сняг или от замръзналите локви. Наложи им се да се дръпнат настрана и да успокояват конете си, когато група августинци минаха покрай тях, понесли на раменете си два ковчега с труповете на просяци, замръзнали близо до воденицата Шейпскот. Монахът, който вървеше начело на шествието, носеше голям кръст. Въздухът се насити с благоуханието на тамян. Внушителните слова на заупокойната молитва: «Душата ми тъгува по Създателя си повече, отколкото по новия ден» се понесоха във въздуха като злокобни удари на барабан и отекнаха в съзнанието на Корбет. Той жадуваше да се зазори, не просто да настъпи нов ден, а да се вдигне мразовитата тъма, която го обгръщаше, заплахата, ужасът, от който настръхваше и страхът, обвил тайните, които здраво го бяха притиснали в порочната си хватка. Искаше му се да си е у дома, да бъде с Мейв. Пое дълбоко въздух и примигна с насълзени очи.
— «Доста е на всеки ден злобата му»[41] — рече си той тихо и затананика една голиардска песен. Изчака погребалната процесия да отмине и да се стопи в мрака и за изненада на своите спътници запя. Ранулф реши да се присъедини към него. Латинските думи на жизнерадостния химн прозвъннаха предизвикателно в обгърналата ги тъма. Когато свършиха, Корбет се чувстваше по-умиротворен и спокоен. Вече вървяха по странична пътека, по която липсваха обичайните пътници около градските стени. Касълдийн посочи някои сгради: «Сейнт Мери Нортгейт» вдясно, а вляво в далечината, тъмната величава сграда на приората «Сейнт Джордж».
Накрая, след около час езда, стигнаха Мобисон. На портите, стените и из земите му все още имаше постове на градската стража. Вратите и прозорците, по-рано запечатани със знаците на градската управа, сега бяха счупени и отворени. Касълдийн нареди на Уендовър да влезе в къщата, да запали факли и свещи и отново да стъкне огъня в огнищата. Вътре беше студено и усойно. Корбет влезе в слабо осветената зала. Не можеше да се отърси от спомена за покъртителната гледка, на която се беше натъкнал тук. Макар да бяха отнесли телата в близката църква, погледът му сякаш сам се насочи към зловещите железни скоби, забити в стената — ужасяващи клони, които бяха окичени с такива кошмарни плодове. Отърси се от смразяващото жилите видение и нареди на спътниците си да претърсят имението. Придружен от Чансън, предприе свое претърсване, а Ранулф последва останалите, зорко следящ за необичайни следи. Не откриха нищо.
Корбет беше доволен, че напуска това свърталище на злото. Слезе по стъпалата, качи се на коня си, събра юздите и погледна надолу към Касълдийн и Дерош.
— За днес приключихме — заяви той. — Трябва да помисля.
— Сър Хю?
— Да, мастър Дерош.
— Може ли да те придружа?
— Защо, лекарю? — пошегува се Корбет, приведе се напред и погали коня си по врата. — Не ти ли досади вече присъствието ми?
Дерош се приближи, сграбчи юздата на коня на Корбет. Усмихна се насилено, но после му смигна бързо, сякаш споделяше някаква тайна.
— Бих предпочел да не оставам сам — той пусна юздата и се отдръпна.
Корбет сви рамене.
— Връщаме се в абатството «Сейнт Огъстин», може да бъдеш наш гост на вечеря.
Дерош се съгласи и с усилие се качи на седлото на своя кон. За Корбет беше очевидно, че е лош ездач. Взеха си довиждане с Касълдийн и останалите и се запътиха към главния път. Дерош насочи коня си и се изравни с коня на Корбет.
41
Евангелие от Матей 6:34. — Бел.ред.