Корабът на страха

Дерош забърза напред. Корбет тръгна след него и стигна до групата мъже, скупчени около проснатото по очи на снега тяло. Дерош вдигна поглед и поклати глава.

— Мъртъв е! — посочи тежката стрела от арбалет, забита дълбоко между плещите на мъжа. — Смъртоносна рана — каза той и обърна по гръб трупа.

Докато Корбет втренчено гледаше жертвата — млад мъж, светлокос и с безжизнени очи, с леко набола брада и белези от шарка — забеляза нещо необичайно: стражът не беше облечен с обичайния униформен плащ, а със светлосиния плащ, носен обикновено от Уендовър.

— Какво се е случило? — попита Корбет.

— Озерик, така му е името — заговори един от мъжете, — служеше при нас само от няколко месеца.

— Какво се е случило? — настоя Корбет.

— Отиде да се облекчи — отвърна мъжът. — Бързаше, затова взе плаща на Уендовър. Позабави се. Бяхме в кухнята, пиехме и си приказвахме. Притесних се.

Корбет щракна с пръсти и нареди на носачите на факли да се приближат до мъжа, който говореше. Беше висок, грубоват и гледаше мрачно.

— Защо ще му е на някой да убива един от нас? — попита той.

Корбет поклати глава и огледа потъналата в сняг градина, храстите и дърветата, високата защитна стена. Ангелът на смъртта беше връхлетял за пореден път, неусетно и безмълвно, невидим, но страховит, като великолепен ястреб, реещ се над земите на този свят, жаден да сграбчи жива душа в стръвните си нокти. Но защо сега? Кой го беше довел и кой бе избрал жертвата? Върна се към задната врата и огледа прозорците със залостени капаци от всяка страна. Пробва всеки един, но те останаха здраво затворени.

— Какво става тук, сър Хю? — появи се забързан Касълдийн.

Корбет се извърна.

— Не знам, сър Уолтър. Вероятно убиецът си мисли, че е убил Уендовър, вместо това смъртта е отнесла горкия Озерик, но как е станало? — Махна с ръка към задната част на къщата. — Не мога да кажа.

— Наистина ли?

Корбет се обърна. Уендовър пристъпваше от крак на крак. Синият плащ сега висеше преметнат на едната му ръка.

— Не знам — отвърна му Корбет. — Бил е убит, а е носел твоя плащ. И аз знам толкова, колкото и ти, мастър Уендовър — писарят пристъпи напред. — А може би ти е известно повече?

Уендовър унило поклати глава.

— Тогава предлагам ти и твоите другари да огледате трупа на Озерик.

Уендовър погледна Корбет, наметна съдрания плащ и се отдалечи.

— Сър Хю?

— Да, сър Уолтър.

— Ръкописът, който взе от ковчежето на Паулентс — успя ли да го разчетеш?

Корбет се приближи към него.

— Не, сър Уолтър, не съм. Впрочем, имам сериозни подозрения, че това е една голяма безсмислица — Корбет потри ръце. Все по-силно усещаше свирепия нощен студ. Поведе Касълдийн обратно към къщата и взе с тях и Дерош. Вече в работната стая, Корбет стопли ръцете си на огъня.

— Достатъчно разпити проведох. Ще се върнем в Мобисон. Знам — той се изправи, — че е късно, но ти, сър Уолтър, и ти, мастър Дерош, трябва да ме придружите. Ще обходим отново къщата на имението. Ще дойде и Уендовър. Ще проверим дали нещо не ни е убягнало от вниманието.