Войната на небесните господари
- Автор: Броснан Джон
- Серия: sky lords #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Войната на небесните господари». Краткое содержание книги:
Под нейно управление са „Господарят Монкалм“, „Господарят Матаморос“, „Ароматният бриз“, „Господарят възмездие“ и „Господарят Нимрод“. Те с нежелание се подчиняват на древната, но ужасяващо могъща технология, която Джан измъква от околоземна орбита.
Но не всеки Небесен господар е под неин контрол. Враговете й трябва да забравят своите вражди и да се обединят, за да оцелеят. Тяхната мощ може да надделее над лазерните лъчи на Небесния ангел, над разумната компютърна програма в него и даже над упоритостта на една жена от Минерва…
— Робин, мили, ще трябва да ходиш, не мога да те нося!
Тя го накара да седне, после да се изправи на крака. Той залитна, но Джан успя да го удържи. Той простена няколко пъти, но не се разбираше дали се опитва да заговори или само показваше, че го боли.
— Хайде… сега ще тръгнем… ето така…
Отначало беше трудно, но постепенно тя го принуди да се тътри като кукла. Без нейната помощ би се свлякъл на земята.
Джан мъкнеше Робин към внушителната сграда и обмисляше факта, че оцеляването му не изглеждаше вероятно без необходимото лечение. Ясно беше, че черепът му е счупен и сигурно вътрешният кръвоизлив не спираше. Налягането върху мозъка му щеше да става все по-силно, рано или късно трябваше да се окаже смъртоносно. Но какво можеше да направи тя? Нищо, освен да намери малко по-сигурно убежище за него и да го настани колкото може по-удобно. После… ще чака неизбежния край. Едва се въздържа да не прокълне Майката Богиня. Пак трябваше да загуби любим…
Вампир-дебелак се появи иззад гъсто струпани дървета и се затъркаля към нея и Робин, привлечен от топлината на телата им. Млечнобялата безформена торба не беше по-голяма от три стъпки — твърде малка, за да ги погълне, но ужилванията от животното парализираха. Джан стреля по него. Раздуващите мембраните му газове се възпламениха в огнено кълбо, ужасна воня се разнесе наоколо. Джан разтревожено погледна индикатора за оставащия в оръжието заряд. Скоро щеше да стане безполезно.
… А когато Робин умре, какво? За Джан имаше само една възможност — поне да опита да се измъкне от пустошта с надеждата да се натъкне на селище. Без оръжие шансовете да успее ставаха доста смътни, но беше длъжна да опита. Усмихна се криво. Какво беше казал Майлоу за програмираното от природата „пристрастие към оптимизъм“ у хората, независимо колко безнадеждно е положението им? Тя самата беше живо доказателство за правотата му.
С искрено съжаление Майлоу гледаше прогонването на Джан от Небесния Ангел. После тръгна към залата за управление, като по пътя се опитваше да разбере чувствата си към Джан. Имаше нужда тя да е до него, не само защото искаше да поднови сексуалната им връзка, щом тялото му достигне зрелостта си. Тя беше и нещо сигурно и познато от предишния му живот. Използваше я за опора сред бъркотията и съмненията си от момента, в който се събуди в това детско тяло. Понякога му се струваше, че ако не напрегне волята си, няма да остане едно цяло, личността му щеше да се накъса на парчета, разпръскващи се в нищото.
И само тялото си можеше да вини за това. Не само остатъците от спомените на Саймън го мъчеха от време на време. Тялото не му подхождаше. Детската хормонална система изкривяваше мислите на възрастното съзнание, наложено насила на незрелия мозък. И това се проявяваше по какви ли не начини. Дори и в този миг Майлоу се съпротивляваше на съблазнителното желание да разпери ръце и да затича по коридора, бръмчейки с уста…
Какво ще остане от истинското му „аз“, докато стигне зрялото състояние на тялото си? Каква част от Майлоу Хейз ще заличат природните сили, неистово бушуващи в това малко тяло? Ще успее ли да се запази, за да дочака хармонията между ум и организъм?…
— Исусе Христе! — възкликна той. Беше му хрумнала още една причина защо съжалява за раздялата с Джан — липсваше му неговата майка. Майлоу влезе в залата за управление и Карл веднага се обади:
— Майлоу, засичам с радарите пет въздушни кораба, които се движат към нас от югозапад.
Майлоу неволно огледа небето, но естествено още нямаше нищо за гледане.
— Флотилията… онази флотилия от юг, за която говореше Робин. След колко време ще бъдат тук?
— Летят съвсем бавно — каза му Карл, — само с тридесет и пет мили в час. Ако останем на място, изчисленията показват, че ще се срещнем в 10 часа и 50 минути…
Майлоу с раздразнение чу намесата на Ашли:
— Дай да се размърдаме и да им видим сметката!
— Ашли, според мен ще бъде по-добре — сдържано каза Майлоу, — ако ги оставим те да дойдат при нас. Нямат радари и затова ние само ще си чакаме в облаците, а като наближат, ще им поднесем страхотна изненада. Май така е по-забавно, нали?
— Ами да, сигурно! — недоволно потвърди Ашли.
„И двамата се превръщаме в хлапета“, горчиво си каза Майлоу. Само че тя се разпадаше по-бързо от него. С копнеж се сети за машината на Робин, която без полза стърчеше над външния корпус. След битката трябваше да опита дали Ашли би му позволила да влезе в машината и да си поиграе със системата за управление. Но не му се вярваше да позволи…