Войната на небесните господари

Джан се отказа да моли Ашли за промяна на решението й. Единствената отстъпка, която бе изтръгнала, беше раницата с два спални чувала, оскъдни запаси от храна, две манерки вода и малко лекарства и превръзки. Сега тя и Робин се намираха върху платформа в един от товарните хангари и очакваха да бъдат спуснати на земята. Майлоу стоеше встрани и гледаше.

— Тя май наистина ще го направи, малката — каза той с искрена тъга. — Съжалявам, че всичко трябваше да свърши така. С тебе преживяхме заедно интересни неща.

— Да, би могло и така да се каже — сухо се съгласи Джан. — Това дава ли ми право да те помоля за нещо?

Той веднага се стегна.

— За какво? Точно в момента май думите ми нямат никаква тежест тук.

Тя посочи оръжието на колана му.

— Дай ми това. Знаеш, че и час няма да оцелеем долу в пустошта, ако нямаме оръжие.

Той помисли малко и кимна.

— Нищо против нямам. А ти какво ще кажеш, Ашли?

— Прави каквото искаш! — отвърна натежалият от скука глас на Ашли.

Майлоу подаде оръжието на един от паяците и му заповяда да го остави на Джан, когато платформата докосне земята.

— Започвам спускането — обяви Ашли и платформата се разклати.

Паякът с оръжието бързешком се качи, а Джан стисна здраво парапета и се наведе да прикрепя с другата си ръка безсилно проснатото тяло на Робин. Той все така беше на границата на безсъзнанието, нищо не казваше.

Платформата мина под външния корпус и попадна в наситения с влага вятър. Двамата с Робин бързо подгизнаха под дъжда.

Небесният Ангел висеше на височина само осемстотин стъпки и скоро платформата подскочи от допира със земята. Робин изохка. Паякът й протегна оръжието и каза грубо с гласа на Ашли:

— Махайте се.

— Трябва да ми помогнеш, за да го пренеса — каза му Джан.

Заедно преместиха Робин и го сложиха върху пружиниращата повърхност на гъбичките. Паякът бързо изтича обратно към платформата.

— Ашли… — обади се Джан.

— Сега пък какво искаш?

— Това — каза Джан и натисна спусъка.

Паякът рухна със скърцане и пукот сред облак от синкави искри. Платформата рязко потегли нагоре. Джан знаеше колко глупав и безполезен беше нейният жест, освен това изчерпваше остатъците от енергия в оръжието, но все пак беше доволна, че го направи.

Проследи с поглед изчезналата в огромното тяло на Небесния Ангел платформа. Чувстваше се толкова малка и нищожна като в онзи далечен ден, когато сгушена в полата на майка си видя за първи път „Господаря Панглот“ над Минерва. Другите кораби от флотилията, спрели заедно с Небесния Ангел, висяха пръснати из небето, очертанията на някои от тях се губеха в облаците.

Тя въздъхна и огледа най-близката околност. Навсякъде само пустош. Налудничавите израстъци на гъбичките стърчаха около и по останките на дървета и ниски постройки. Явно някога местността е била населена… преди Генетичните войни. На около половин миля се забелязваше голяма постройка, която поне в сравнение с всичко наоколо изглеждаше слабо засегната от разрухата. Може да е била някаква военна база или даже крепост. Засега Джан не виждаше по-добра възможност да намерят подслон. Коленичи до Робин.

— Робин, чуваш ли ме? Аз съм, Джан.

Клепачите му трепнаха, но погледът си остана празен. Тя извади медицинските си запаси от раницата, сложи на раната му тампон, напоен с противобактериални и противогъбични вещества и го закрепи с превръзка. Този опит да му помогне беше едва ли не символичен, но все пак по-добър от нищо. Когато подреждаше раницата, успя да мерне с крайчеца на окото нещо движещо се. Обърна се и видя нишковидните хифи на подвижна гъбичка да се промъкват по земята към Робин. Тя скочи, първо стреля по гърчещия се килим от хифи, после по основното тяло на мицела. Бялата кръгла маса, напомняща обърната чиния от желе, почерня под лъча. Джан трескаво се заоглежда. Отдавна беше отвикнала да се оправя в заетите от пустош земи. Държеше се лекомислено. Пак се отпусна на колене до Робин и каза: