Фалшивият годеник

Джейн започна да опакова багажа с типичната си прецизност. След този изблик на сълзи, който продължи по пътя за вкъщи и после в стаята й, в разбитото й сърце се настани ледено спокойствие. Благодарение на Бога, здравият й разум бе непокътнат и й нашепваше, че оставането й в Лондон е безсмислено. В този момент не бе в състояние да търси друг възможен съпруг. Самата идея бе достатъчна, за да се обърне стомахът й. Нямаше нищо, което да я задържа тук. Освен това трябваше да признае, че е страхливка — правеше всичко възможно, за да избегне евентуална среща с Хелион. Не. По-добре да се върне в Съри и да мисли за бъдещето си, когато болката от несподелената любов отмине.

И ще мине, си каза, докато внимателно сгъваше дрехите си. Няма да прекара живота си в сълзи за мъж, прекалено глупав, за да не отвърне на любовта й. Един мъж, който би се оженил, защото е най-лесното решение на проблемите му.

Събираше чорапите, когато дочу гласа на майордома някъде в коридора. Предположи, че е с компаньонката й, чиято глухота изискваше да й се говори с викове, или пък е хванал камериерката да се целува с лакея, вместо да си върши работата.

Само при звука на заключваща се врата се обърна, за да открие Хелион, който я гледаше настоятелно.

Коленете й я предадоха и трябваше да протегне ръка, за да се задържи за колоната на леглото. Разкъсваща болка пресече тялото й. О, Боже! Да го види толкова близо, да може да го докосне, но толкова далечен, като ангелите на небето. Непоносимо.

Правейки крачка напред, Хелион огледа бледото й лице, после насочи поглед към отворения на леглото куфар.

— Бягаш ли, любов моя? — промърмори.

Глупаво бе да отрича. Не и с толкова доказателства наоколо. Но нараняваше гордостта й да бъде наречена страхливка.

— Връщам се в Съри — отговори през зъби. — Май не трябваше да идвам тук.

— Дойде, за да търсиш съпруг.

Тя се стегна при дръзкия коментар. Какъв безчувствен негодник! Нямаше ли срам?

— За нещастие, никой не бе така добър да ме предупреди, че Лондон е пълен с предатели, които не уважават жените. Сега вече го знам.

Помисли си, че се е обидил, но нищо не можеше да се прочете по сериозното му лице.

— Заради това, което си чула в градината?

А, значи бе наясно, че знае за предателството му. Не се изненадваше — сигурно Ана го е атакувала с най-близкия кол. Жалко, че не е засегнала някой важен орган. Повдигна високомерно брадичка.

— Не желая да говоря за това.

— Жалко, защото аз да.