Кучетата на войната
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Терзиев
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Кучетата на войната». Краткое содержание книги:
Докато караше по криволичещия път през Франшок, си мислеше дали не се е получило съобщение за нов договор от Шанън или от момчетата. Но когато стигна в Паарл, се увери, че в пощата няма нищо за него. Над морето се струпваха облаци и във въздуха висеше предусещането на буря.
Тази вечер щеше да вали. Най-после щеше малко да се захлади. Ян погледна нагоре към Паарлската скала — това чудо на природата, което преди много години, когато дедите му се заселвали по тези места, бе дало името на града и на долината. Като малък той често изпадаше в унес пред скалата. Когато беше суха, тя имаше неутрално сив цвят, но след дъжд заблестяваше като огромна перла под лунната светлина. Тогава ставаше величествена, скъпоценна, гордо извисена над градчето в подножието й. Въпреки че градът на неговото детство не можеше да му предложи живота, който желаеше, той все пак си оставаше родното му място. Винаги когато видеше отблясъците на Паарлската скала, Ян знаеше, че отново си е у дома. Но сега му се щеше да бъде някъде другаде, там, където има война.
Той въобще не предполагаше, че телеграмата на Шанън, която го зовеше на война, щеше да го чака сутринта в Паарлската поща.
Малкия Марк Вламенк стоеше облегнат на бара и пресушаваше поредната халба с пенлива фламандска бира. От прозорците на заведението, което държеше неговата приятелка, се виждаха пустите улици на увеселителния квартал в Остенд. Откъм морето духаше студен вятър и летните туристи още не бяха започнали да се стичат. Марк вече умираше от скука.
През първия месец след завръщането си от тропиците се радваше на домашния уют. Наслаждаваше се на топлите вани и на разговорите с приятели, които се отбиваха да го видят. Дори местните журналисти проявиха интерес към него, но той им каза да се пръждосват. Най-малко имаше нужда от усложнения с властите, а беше сигурен, че ще го оставят на мира, ако се въздържа от действия или изявления, които биха го злепоставили пред африканските посолства в Брюксел.
Но след няколко седмици бездействието си каза думата. Нещо го жегна преди няколко вечери, когато му се наложи да поотупа един моряк, позволил си да погали Ана по задника (територия, която Марк смяташе за своя лична собственост). Споменът за тази сцена събуди една мисъл в главата му. От апартамента на горния етаж, в който живееха с Ана, се чуваше леко трополене. Тя очевидно вършеше някаква домакинска работа. Марк се надигна от високия стол пред бара, пресуши халбата и извика:
— Ако влезе някой клиент, поеми го ти.
После се заизкачва по задното стълбище. Тъкмо стъпваше на третото стъпало, когато на вратата се появи момчето, което разнасяше телеграмите.
Беше ясна пролетна вечер. Хладният въздух едва-едва щипеше, а водите на старото марсилско пристанище наподобяваха гладко стъкло. Точно през средата на тази повърхност, в която допреди малко се оглеждаха околните барчета и кафенета, един самотен траулер оставяше пенлива диря, която се разливаше из цялото пристанище и жизнерадостно се разбиваше в киловете на отдавна привързаните рибарски корабчета. Колите по улица „Каньобиер“ бяха здраво заключени, а от безбройните прозорци се разнасяше мирис на печена риба. Старците отпиваха от своята анисет25. Продавачите на хероин се шляеха насам-натам в търсене на доходни сделки. Съвсем обикновена вечер.
В многонационалния, многоезичен, пълен с кипящи човешки съдби казан, който се наричаше „Льо Пание“, единствено присъствието на полицаите беше незаконно. Именно в този квартал, зад ъгловата маса на едно барче, седеше Жан-Баптист Лангароти и спокойно се наслаждаваше на чашата с изстуден коктейл.
Той не беше отегчен колкото Ян Дюпре и Марк Вламенк. Годините, прекарани в затвора, бяха възпитали у него способността да проявява интерес и към най-дребните житейски факти. Това му позволяваше да надмогва скуката през периодите на бездействие.
Освен това Лангароти успя да си намери работа и спестяванията му си стояха непокътнати. Той пестеше постоянно. Никой не знаеше, че влага парите си в една швейцарска банка. Един ден с тези пари щеше да си купи барчето в Калви, за което отдавна мечтаеше.
Преди месец един добър негов приятел още от войната в Алжир попадна в клопка, пренасяйки в куфара си дребен товар от дванайсет пистолета „Колт 45“. Жан-Баптист получи писмо от затвора „Ле Бомет“, в което приятелят му го молеше да „пази“ момичето, на чийто гръб бе живял, преди да го опандизят. Знаеше, че корсиканецът няма да го подведе. Тя беше добро момиче. Широкоплещеста мъжкарана на име Мари-Клер. В бара, в квартал „Тюбано“, където изпълняваше номера си, я знаеха като Лола. Тя си падна по Лангароти навярно заради ръста му и единственото й оплакване беше, че не я разтърсва като приятеля й затворник. Ниският ръст не му пречеше да играе ролята на „пазител“, защото юначагите от престъпния свят, които биха посегнали на Лола, добре познаваха възможностите на Лангароти.
25
Вид алкохолно питие с анасон. — Б.пр.