Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
Оттогава Джей започна да мисли по-често за тях. Интересът му отдавна беше преминал границите на любопитството към историята на Мари и бе прераснал в нещо, което Джей не можеше да определи. Жозефин го дразнеше за това. Нарсис изцяло се въздържаше от коментар, но гледаше с разбиране, когато Джей отваряше дума за Мари. А той го правеше много често. Не можеше да се спре. Мирей Фезанд беше единствената от познатите му, която говореше непрекъснато за нея. Джей ходи при старицата няколко пъти, но все не се престрашаваше да спомене за интимната сцена между майка и дъщеря, на която бе станал свидетел. Когато веднъж се опита да намекне за възможността между тях да съществуват по-топли взаимоотношения, отколкото Мирей предполага, тя се нахвърли върху него с цялото си презрение.
— Какво знаете вие за това? — сопна му се старата жена. — Откъде изобщо можете да знаете каква е?
Погледът й се спря на вазата с рози на масата. Отстрани стоеше снимка, на която се виждаше усмихнато момче, яхнало мотопед. Тони. Снимката бе поставена в рамка.
— Тя не я иска — продължи Мирей по-тихо. — Точно както не искаше и сина ми — погледът й беше тежък и суров. — Взе момчето ми, както взима всичко. Да го развали. Да си поиграе с него. Това е сега и моята Роза за нея. Играчка, е която да си поиграе и когато й омръзне, да я счупи ръцете й трепереха. — Тя е виновна, че детето е глухо — каза. Тони беше съвършен. Това не може да е дошло от него. Тя е злобна. Разваля всичко, до което се докосне.
Старицата отново погледна снимката до вазата.
— Знаете ли, тя го мамеше през цялото време. Винаги е имала друг мъж. Мъж от болницата.
Джей си спомни как някой му беше споменавал за болница. Клиника за душевно болни в Париж.
— Болна ли е била? — попита.
Мирей изсумтя презрително.
— Болна? Тони казваше така. Казваше, че имала нужда от защита. Моят Тони беше като скала за нея, нищо че беше по-млад. Ех, той беше силен, чист. Въобразяваше си, че всички са чисти и искрени като него — тя отново погледна розите. — Доста сте се потрудили — отбеляза без топлота. — Върнали сте към живота горките ми розови храсти.
Последното изречение увисна във въздуха помежду им като дим.
— Опитах се да й съчувствам — каза Мирей. — Заради Тони. Но още тогава не беше лесно. Тя се криеше в къщата, не говореше с никого, дори с роднини. После без причина се гневеше. Страшни пристъпи на гняв — крещеше и хвърляше предмети. Понякога се нараняваше с ножове, бръсначи, каквото й падне. Трябваше да крием всичко, което може да бъде опасно за нея.
— Колко време бяха женени?
Тя сви рамене.
— По-малко от година. Повече време я ухажваше. Когато почина, беше на двадесет и една.
Ръцете й отново се разшаваха, пръстите се свиваха и разгъваха.
— Не мога да спра да мисля — каза старицата накрая. — Да мисля за тях двамата. Сигурно е тръгнал след нея още от болницата. Настанил се е някъде наблизо, за да могат да се виждат. Все си мисля как през цялата година, докато е била омъжена за Тони, докато е носила детето му, мръсницата му се е подигравала. Двамата са се подигравали с моето момче — тя го погледна. — Помислете си за това, преди да говорите за неща, които не разбирате. Помислете си какво е направила с момчето ми.
— Съжалявам. Ако предпочитате да не говорим за това…
Мирей подсмръкна.
— Другите хора предпочитат да не говорят за това — отвърна кисело. — Предпочитат да не мислят за това, предпочитат да си мислят, че лудата стара Мирей само си приказва. Мирей вече не е същата, откакто синът й се самоуби. По-лесно е да си гледат работата, да я оставят да си живее както й харесва, нищо че ми открадна сина и го съсипа, само защото й се отвори възможност, точно както открадна моята Роза.
Гласът й заглъхна, от гняв или от мъка — Джей не можа да определи. После лицето й отново се изглади и стана почти самодоволно.
— Само че аз ще й дам да разбере — продължи тя. — Догодина, като остане без покрив над главата. Тогава ще трябва да дойде при мен, ако иска да остане тук. А тя иска да остане.
Лицето й беше потайно, лъснало от пот.
— Защо й е да остава? — сякаш с когото и да говореше Джей за Мари, винаги се стигаше до това. — Защо иска да остане тук? Тя няма приятели. Тук никой не я обича. Ако поиска да се махне от Ланскене, кой ще я спре?
Мирей се разсмя.
— Да видим дали ще поиска — отсече. — Тя има нужда от мен. Знае защо.
Старицата отказа да обясни последните си думи, а когато Джей я посети отново, тя бе станала предпазлива и необщителна. Той разбра, че някой от двамата е преминал границата с другия и се постара занапред да бъде по-предпазлив, като я подкупваше с рози. Мирей с радост приемаше подаръците, но повече не му се довери. Джей трябваше да се задоволи със сведенията, които вече бе успял да изкопчи.