Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— Фермата на Мари? За какво ми е да го правя? — попита Джей с любопитство.
— Който я притежава, държи цялата земя по реката. Най-прекият път за Тулуза е само на няколко километра от там. Лесно може да се разработи. Да се застрои. Случвало се е много пъти, на други места.
— Не и тук. Не и аз — Джей я погледна сериозно. — Дойдох тук да пиша, това е всичко. Да завърша книгата си. Само това ме интересува.
Жозефин кимна удовлетворена.
— Знам. Но вие все разпитвате за нея. Мислех, че може би…
— Не!
Нарсис го изгледа с любопитство иззад каталога си със семена.
Джей бързо понижи тон.
— Вижте, аз съм писател. Интересувам се от това какво става около мен. Обичам историите. Това е.
Жозефин му сипа още кафе и поръси сметановата пяна със захаросан лешник.
— Това е самата истина — упорстваше Джей. — Не съм дошъл тук да правя промени. Селото ми харесва такова, каквото е.
Жозефин го погледна изпитателно, после кимна видимо доволна.
— Добре, мосю Джей — каза усмихната. — Ще им кажа, че с вас всичко е наред.
Те отпразнуваха решението й с кафе с лешников крем.
39
След онзи път при реката Джей виждаше Роза само от разстояние. Няколко пъти му се стори, че момичето наднича скришом през плета, а веднъж със сигурност чу тихи стъпки зад ъгъла на къщата. Разбира се, навсякъде откриваше следи от присъствието й. Промените в драконовата глава например. Малките гирлянди от цветя, листа и пера, окачени по коловете и клоните вместо червените парцалчета, които беше отмъкнала. Понякога намираше рисунки — на къща, градина, фигурки като клечки, изобразяващи деца, които играеха под дървета, отрупани с невъзможно пурпурни цветове, — закачени за някое дърво, с подвити краища и избелели от слънцето. Джо не можеше да реши дали това са подаръци или закачки, или някаква игра. Роза беше потайна като майка си, но същевременно любопитна като козлето си. Вероятно срещата с Джей я бе убедила, че той е безобиден. Веднъж ги видя двете заедно. Мари работеше зад плета. Известно време Джей имаше възможност да наблюдава лицето й. Отново си даде сметка колко тази жена се отличава от героинята на книгата му. Успя да забележи красивата извивка на веждите й, тънките, но изящно очертани устни, острия ъгъл на скулите, леко загорели от слънцето. При подходящи условия тя би могла да бъде красива. Не красиво заоблена и миловидна като Попот, нито мургава и чувствена като младите момичета в селото. Не, тя притежаваше сурова, бледа, северна красота, лице с дребни черти и гъста червена коса.
Нещо мръдна зад гърба й. Мари скочи на крака и се обърна. В този миг Джей забеляза нова промяна в нея. С бързи движения като на котка тя посегна сякаш да се защити — не към него, а в друга посока, — но дори бързината й не можа да скрие този поглед… какво изразяваше той?
Страх?
Всичко трая по-малко от секунда. Роза скочи към нея с ликуващ поглед и разперени ръце. На лицето й цъфтеше широка доволна усмивка. Джей си представи, че след малко детето ще се смути, може би ще се скрие сред лозите, както самият той се криеше от Зет през онези отминали дни в Недър Едж, но в погледа на Роза се четеше само възхищение. Тя се покатери по Мари като по дърво, обви крака около кръста на майка си и сплете ръце около врата й. Мари я задържа в прегръдките си за миг и Джей успя да зърне профилите им, доближени един до друг. Роза бързо разкърши ръце точно пред лицето на майка си — правеше знаци на езика на глухонемите. Мари леко потърка носа си в този на момиченцето. Лицето й беше озарено от нежност, на каквато той не си бе представял, че е способна. Изведнъж се почувства засрамен от това, че беше повярвал поне наполовина в предположението на Мирей, че Мари не се грижи добре за детето. Любовта им озаряваше въздуха около тях като слънчева светлина. Общуването между двете беше напълно, съвършено мълчаливо.
Мари остави Роза да стъпи на земята и й направи някакъв знак. Джей никога досега не беше виждал някой да общува на езика на глухонемите и остана поразен от грацията и енергичността на движенията, от израженията на лицата. Роза започна настойчиво да ръкомаха в отговор. Чувството му, че се натрапва, се засили. Жестовете бяха твърде бързи, за да може да отгатне темата, която обсъждаха. Уединението им беше пълно. Този техен разговор бе най-голямата интимност, на която Джей някога бе присъствал.
Мари се разсмя беззвучно като дъщеря си. Смехът плъзна по лицето й като слънце по стъкло. Роза се държеше за корема и тропаше с крака от смях. Докато общуваха, двете стояха близо една до друга, сякаш всяка част от телата им участваше в разговора и вместо липсващо сетиво те имаха едно в повече.