Хари Потър и философският камък
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Джебарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и философският камък». Краткое содержание книги:
Потърови се усмихваха и махаха на Хари и той жадно се взираше в тях, притиснал ръце към Огледалото, сякаш се надяваше да мине през него и да ги достигне. Изпитваше някаква силна болка в душата си — наполовина радост, наполовина ужасна тъга.
Колко дълго стоя там, не знаеше. Отраженията не избледняха и той гледаше ли, гледаше, докато един далечен шум го накара да се съвземе. Не можеше да остане. Трябваше да намери пътя обратно до леглото си. Откъсна очи от лицето на майка си, прошепна:
— Ще дойда пак — и бързо напусна стаята.
— Трябваше да ме събудиш — каза Рон сърдито.
— Може да дойдеш довечера, ще отида пак. Искам да ти покажа Огледалото.
— Бих искал да видя майка ти и татко ти — каза Рон разгорещено.
— Аз пък бих искал да видя цялото ти семейство, всичките Уизлиевци. Ще можеш да ми покажеш другите си братя и всички останали.
— Можеш да ги видиш по всяко време — отговори Рон. — Просто ела у дома през лятото. Обаче то може би показва само умрели хора. Жалко че не си могъл да намериш Фламел! Вземи си бекон или нещо друго. Защо не ядеш нищо?
Хари не можеше да хапне. Беше видял родителите си и щеше да ги види пак довечера. Почти бе забравил за Фламел. Това не му се струваше вече много важно. Никак не го беше грижа какво пази триглавото куче. Какво значение имаше всъщност дали Снейп ще го открадне?
— Какво ти е? — попита Рон. — Изглеждаш странно.
Хари най-много се страхуваше, че може би няма да успее да намери пак стаята с Огледалото. Следващата нощ трябваше да вървят много по-бавно, тъй като и Рон беше покрит с мантията. Опитваха се да повторят пътя на Хари от библиотеката, скитайки почти час из тъмните ходове.
— Студено ми е — каза Рон. — Хайде да го зарежем и да се приберем.
— Не! — изсъска Хари. — Знам, че е тук някъде.
Отминаха духа на висока магьосница, който се носеше в обратната посока, но не видяха никого друг. Тъкмо когато Рон взе да стене, че краката му били изтръпнали от студ, Хари зърна доспехите.
— Тук е… точно тук… да!
Бутнаха вратата и тя се отвори. Хари отметна мантията от раменете си и се втурна към Огледалото.
И те бяха там. Майка му и баща му засияха, когато той се появи.
— Виждаш ли? — прошепна Хари.
— Нищо не виждам.
— Погледни! Погледни ги всичките… те са сума народ…
— Виждам само теб.
— Погледни добре! Ела, застани, където съм аз.
Хари отстъпи встрани, но с Рон пред Огледалото той не виждаше вече своето семейство — само Рон с неговата шарена вълнена пижама.
Обаче Рон се взираше захласнато в своя образ.
— Погледни ме! — каза.
— Виждаш ли цялото си семейство, застанало около теб?
— Не… сам съм… обаче съм различен… изглеждам по-голям… и съм отличник.
— Какво?
— Имам… имам значка, каквато носеше Бил… и държа Купата на домовете и Купата по куидич… Освен това съм капитан на куидичния отбор!
Рон откъсна поглед от тази великолепна гледка и се обърна възбудено към Хари.
— Мислиш ли, че това огледало показва бъдещето?
— Как би могло? Всички от моето семейство са мъртви… нека да погледна пак…
— Имал си го за себе си цялата минала нощ, дай ми още малко време.
— Ти само държиш Купата по куидич, какво му е толкова интересно? Искам да видя родителите си.
— Не ме бутай…
Внезапен шум навън в коридора сложи край на спора им. Не бяха осъзнали колко силно говорят.
— Бързо!
Рон метна пак мантията върху двамата, тъкмо когато светещите очи на Госпожа Норис се появиха на вратата. Рон и Хари застанаха съвсем неподвижно, като и двамата мислеха за едно и също — дали мантията действа и на котки? След време, което им се стори цяла вечност, тя се обърна и излезе.
— Това не е безопасно… може да е отишла да извика Филч. Бас държа, че ни е чула. Ела.
И Рон измъкна Хари от стаята.
На другата сутрин снегът все още не се беше стопил.
— Искаш ли да играем шах, Хари? — попита Рон.
— Не.
— Защо да не отидем на гости на Хагрид?
— Не… върви ти…
— Знам за какво мислиш, Хари… за онова огледало. Не отивай пак там довечера.
— Защо не?
— Не знам. Просто имам някакво лошо предчувствие… и изобщо, прекалено много пъти си се отървавал на косъм. Филч, Снейп и Госпожа Норис скитат из сградата. Какво от това, че не могат да те видят? Ами ако се блъснат в теб? Ако ти събориш нещо?
— Звучиш ми като Хърмаяни.
— Говоря сериозно, Хари, не отивай.
Но Хари имаше само една мисъл в главата си, а тя беше да застане пак пред огледалото, и Рон нямаше да го спре.