Убежище

Но колкото и страховити да бяха разказите на Дризт, Монтолио знаеше, че той премълчава нещо, че носи на плещите си някакво ужасно бреме. Първоначално пазителят не го притискаше. Той запази търпението си, доволен, че двамата споделяха еднакви принципи и, че успя да допринесе за рязкото подобряване на бойните умения на елфа, заедно с начина му на възприемане на света.

Една нощ под сребърната светлина на луната Дризт и Монтолио почиваха в дървените столове, които пазителят бе изработил от клоните на едно вечнозелено растение. Яркостта на луната, която ту се скриваше, ту изплуваше от бързите, разкъсани облаци, очароваше елфа.

Монтолио не можеше да види луната, но старият човек също се наслаждаваше на свежата нощ, а Гуенивар удобно се бе настанила върху краката му. Той разсеяно зарови ръка в дебелата козина на мускулестия врат на пантерата и се заслуша в многобройните звуци, носени от ветреца, в бъбренето на хиляди създания, които елфът дори не забелязваше, макар че слухът му бе по-добър от този неговия. Понякога Монтолио се подсмихваше, когато чуваше домашна мишка да цвърчи ядосано на бухала, който вероятно бе прекъснал храненето й и я бе принудила да се върне в дупката си.

Поглеждайки към пазителя и Гуенивар, толкова спокойни и приемащи себе си, Дризт усети пристъп на приятелски чувства, но и вина.

— Може би не трябваше да идвам тук, прошепна той, обръщайки се с гръб към луната.

— Защо? — попита тихо Монтолио. — Не харесваш ли храната ми? — Усмивката му обезоръжи Дризт, докато елфът натъжено се извръщаше към него.

— Имам предвид на Повърхността — поясни той, опитвайки се да се усмихне, въпреки обзелата го тъга. — Понякога мисля, че изборът ми беше много егоистичен.

— Оцеляването винаги е егоистично — отвърна Монтолио. — И аз самият понякога мога да го почувствам. Веднъж ми се наложи да пронижа сърцето на един мъж с меча си. Жестокостта на света предизвиква огромни угризения, но за щастие те милостиво отминават и със сигурност не са нещо, което трябва да изпитваш в битката.

— Как бих искал да отминат и мен — подхвърли Дризт повече на себе си или на луната, отколкото на Монтолио.

Но тази забележка засегна пазителя. Колкото по-близък ставаше с Дризт, толкова повече споделяше с него незнайния му товар. Елфът беше млад по стандартите на народа си, но вече бе извънредно мъдър и притежаваше повече бойни умения, отколкото някои професионални войни. Без съмнение част от мрачното наследство на Дризт беше бариерата от отхвърляне, с която той щеше да се срещне на Повърхността. Според преценката на Монтолио обаче, Дризт би трябвало да превъзмогне предразсъдъците и да има дълъг и щастлив живот, осигурен от забележителните му таланти. „Какво е това, което толкова потиска този елф?“ зачуди се той. Дризт страдаше повече, отколкото се усмихваше и наказваше себе си повече, отколкото би трябвало.