Убежище

Дризт не можеше да отрече логиката, нито успокоението, което му носеха думите на Монтолио. През последните няколко седмици неговото безцеремонно философстване и прагматичният начин, по който гледаше на света, придружени с младежката му жизнерадост, дадоха на Дризт повече, отколкото някога бе усещал след времето на тренировките му със Закнафейн. Но елфът не можеше да отрече и неизменната краткотрайност на това успокоение. Думите можеха да смекчат, но не можеха да изтрият преследващите го спомени от миналото, далечните гласове на мъртвия Закнафейн, на мъртвия Трак и на мъртвите фермери. Едно мислено ехо от „Дризит“ надделя над добронамерените съвети на Монтолио.

— Стига самонадеяни шегички — продължи Монтолио развълнувано. — Наричам те приятел, Дризт До’Урден и се надявам, че ти също ме смяташ за такъв. Какъв приятел мога да ти бъда срещу този товар, който те е прекършил, ако не знам повече за него? Или съм твой приятел, или не. Ти ще решиш, но ако не съм ти приятел, не виждам смисъл да споделяме прекрасните нощи като тази. Дай ми отговор, Дризт, или се махай завинаги от моя дом!

Дризт не можеше да повярва, че обикновено толкова търпеливият и спокоен Монтолио го бе поставил пред такъв избор. Първата реакция на елфа бе да се отдръпне, да изгради стена от гняв срещу предположението на стария човек и да запази онова, което смяташе за лично. Но след като моментът отмина и Дризт преодоля първоначалната си изненада, след като отдели време да прецени разсъжденията на Монтолио, той разбра една основна истина, която оправдаваше неговото мнение: той и Монтолио наистина бяха станали приятели, най-вече заради усилията на пазителя.

Монтолио искаше Дризт да сподели миналото си с него, за да може да разбере и да утеши новия си приятел.

— Чувал ли си за Мензоберанзан, градът, където съм роден, градът на моята раса? — попита елфът меко. Дори споменаването на името му причиняваше болка. — А чувал ли си за пътищата на моите събратя или за повелите на Кралицата на Паяците?

Гласът на Монтолио бе сериозен, когато му отговори:

— Разкажи ми за всичко това, моля те.

Дризт кимна. Монтолио усети движението, макар че не можеше да го види — и се облегна на дървото. Елфът се загледа в луната, но всъщност се вглеждаше в миналото си. Умът му се зарея обратно през приключенията, които бе преживял, обратно по целия път до Мензоберанзан, до Академията и до дома До’Урден. Задържа мислите си там за малко, припомняйки си сложната структура на семейния живот при мрачните елфи и така обичаната простота на времето, прекарано в тренировки със Закнафейн.

Монтолио чакаше търпеливо, досещайки се, че Дризт търси място, откъдето да започне. По това, което бе научил от забележките му, животът на елфа беше изпълнен с приключения и бурни моменти, а Монтолио знаеше, че на Дризт, чиито знания по общото наречие бяха още ограничени, нямаше да му е лесно да разкаже всичко точно. Също и заради товара, вината и тъгата, които елфът очевидно таеше, той подозираше, че Дризт може да се разколебае.