Школа за магии (Книга втора)
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Олга Дончева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Школа за магии (Книга втора)». Краткое содержание книги:
Срещу тази унищожителна съветска сила се изправят трима американци: офицер от ВВС, който извършва последния рискован полет до центъра на невероятния експеримент, красива и смела служителка от посолството, която проверява на дело идеите си за баланс на суперсилите и резидентът на ЦРУ в Москва, който, осъзнал една съкрушителна истина, прави съдбовна крачка към смъртта.
— Подай ми кутиите — каза Алеви на Бренън.
— Всичко е наред. Аз ще се оправя.
— Дай ми ги.
Бренън извади от чантата на Алеви четирите метални кутии без надписи и му ги подаде. Известно време Алеви ги разглежда, после свали предпазната жълта лента и нагласи часовниковия механизъм на всяка от тях. Отвори прозорчето на вертолета и пусна първата кутия на около петстотин метра от северната граница на лагера. Изчака няколко секунди, след това хвърли и втората кутия, после третата и накрая четвъртата приблизително срещу североизточната ъглова наблюдателна кула. Беше сигурен, че никой от часовите в наблюдателните кули не бе видял нещо да пада от вертолета.
— Добре, капитан О’Шей. Да отидем в лагера.
О’Шей зави надясно и те навлязоха в лагера, минавайки над наблюдателните кули и телената ограда на височина от около сто и петдесет метра.
— Вертолетната площадка е в западната част на лагера — каза Алеви. — Дръж този курс.
Той натисна копчето на светлините за приземяване и изпод долната част на корпуса блесна ярък сноп светлина. Алеви премести лоста за насочване на прожектора и лъчът пробягна по върховете на дърветата. Руснаците навярно вече се опитват да установят радиовръзка с нас, помисли Алеви. Не знаеше тяхната честота. Руснаците са нервни и безкомпромисни, когато става въпрос за защита на въздушното им пространство, но Алеви се надяваше, че тук, в сърцето на Русия, те първо ще задават въпроси, а после ще стрелят. Надяваше се, че и да са видели димния индикатор, са го взели за онова, което се предполагаше да изглежда, че е, тоест приспособление за определяне посоката на вятъра при кацане, а не за онова, което всъщност беше — средство, което да определи къде да хвърлят четирите метални кутии, така че, когато съдържащият се в тях газ бъде освободен, да се разпростре над лагера. Това беше един от случаите, помисли си Алеви, в които маниакалният им страх от нападение от страна на подлите империалисти не беше само мания.
— Не би трябвало да открият огън по нас. Но ако някой от онези долу се изнерви и натисне спусъка, бъди готов да приземиш — каза той на О’Шей.
— Знам.
Внезапно на стотина метра пред тях в небето се издигна лъч светлина, след което бавно премина по корпуса на вертолета, като освети кабината и, както се надяваше Алеви, познатия знак на Аерофлот. Аерофлот и Червената армия бяха почти едно и също нещо, смяташе Алеви, така че не би трябвало да предизвикат подозрение. Лъчът се спря върху тях, докато се снишаваха към земята.
— Може би това е прожекторът на вертолетната площадка — каза О’Шей.
— Добре — Алеви насочи светлините за приземяване към прожектора и видя на не повече от триста метра пред тях естествена поляна сред гората. Той хвана лоста за управление на светлините за приземяване и подаде международния сигнал: „Повреда в радиопредавателя, искаме разрешение за кацане.“
— Добре, Ед, хайде да се приземяваме — каза на О’Шей.
Готово — О’Шей започна да се спуска към вертолетната площадка.
Надземният прожектор се отдели от тях, лъчът се спусна надолу и почна да шари по поляната, като им посочваше пътя.
Бренън оглеждаше земята с нощния визьор на пушката си.
— Има ли делегация по посрещането? — попита Милс.
— Няма никой на площадката — отговори Бренън. — Виждам дървена барака в края на поляната. Там има площадка и човек, който движи прожектора. До него има автомат АК-47. Не виждам нищо друго.
О’Шей зави надясно, готвейки се за кацане срещу вятъра.
— Ще бъде ли това кацане вълнуващо като предишното? — попита сухо Милс.
— Не — отговори О’Шей.
Той намали мощността на двигателите и мина на петдесет метра над дървената барака, като се насочи към центъра на площадката. Всички мълчаха. Алеви усети как сърцето му започна силно да бие, а устата му пресъхна.
— Господа — каза той, като се изкашля. — Това няма да ви донесе нито пари, нито медали, нито слава, нито официално признание, нито снимки пред Белия дом. Там долу ще ни бъде дяволски горещо, а може и да свършим в някой неизвестен гроб в тази руска гора. И така, искам да ви благодаря, че станахте доброволци за тази мисия.
Никой не му отговори.