Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)

Който е прелиствал дълго стари списания, знае, че всяка епоха има собствено бъдеще, подобие на future in the past57 в английската граматика: хората от миналото като че ли се удължават в безкрайността по права линия, като прекарват допирателна през своето време към вечността.

Това бъдеще никога не настъпва, защото човечеството отива в утрешния ден по сложна и малко разбираема траектория, чиито завои не може да предскаже нито един социален математик. Затова пък всички са силни в мисленето назад. Всяка англичанка с рибешки очи нахакано ще обясни по CNBC защо вчера вечерта еврото е паднало, но никога няма да познае какво ще стане с него утре през деня, независимо колко й идва отвътре да наплюе континентална Европа. Толкова за човешките предвиждания.

Бъдещето на съветските шейсет години е било най-трогателното от всички национални самозалъгвания.

Хората на вчерашното утре, закръглени и старомодно подстригани, стоят, нахлузили надуваеми скафандри, до шкембестите си ракети, а в бледия зенит над главите им пълзи ослепителната стреличка на стартиращ звездолет — невъзможно прекрасното Пладне на човечеството.

До тях плесенясвалите четвърт век ченгелчета на буквите са фантастични повести, също толкова малоумни и чудни, колкото и рисунките, пронизани от непостижима енергия, която тогава се е просмуквала през всички пори. И ако се поразмислим, всичките са за едно и също — как ще проумеем пространството и времето, ще построим голяма червена ракета и ще отлетим от тук на незнайно чия майка незнайно къде.

Защото всъщност какво е руският комунизъм? Вървял си подпийнал човек по заснежения двор към септичната яма, загледал се в блясъка на малката лампа в заскрежения прозорец, вдигнал глава, видял черната пустиня на небето с острите точици на звездите — и изведнъж до такава болка, до такава мъка го затеглило към тези пламъци направо от всекидневната опикана пътечка, че литнал и почти ги стигнал.

Добре че го събудил воят на вълците — иначе сигурно щял да замръзне с физиономия в локвата повръщано. А като се събудил, открил, че къщата е изгоряла, краката му са нарязани от парчета стъкло, а гърдите му са надупчени от прецизни европейски куршуми…

И какво правихме ние през всичкото това време? Накъде летяхме в наркотичния си сън, какво строихме в стахановския си гулаг, за какво мечтахме в смрадливите си килийки, скрити зад пищния космически стенопис? Къде отиде романтичната сила, която одухотворяваше нашия двайсети век?

Мисля, че знам отговора.

Ако по време на някоя финансова криза дълго гледаш телевизия, започваш да виждаш, че светът наподобява трансформатор, който превръща страданието на един в ослепителна усмивка на лицето на друг — те са синхронни като рекламните паузи на каналите CNBC и Bloomberg (от което впрочем и глупак ще разбере, че това всъщност е един и същ канал).

Ако на всички хора, взети заедно, е отредено определено количество щастие и мъка, то колкото по-тежко ви е на душата, толкова по-безгрижна ще бъде нечия радост поради простата причина, че мъката и щастието възникват само в съотношение едно с друго.