Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)
- Автор: Пелевин Виктор Олегович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Ананасов компот за прекрасната дама (Войн@ и Мiр)». Краткое содержание книги:
Едни казват, че бил ликвидиран от ФСБ, защото знаел твърде много, но това е неправдоподобно. В Русия така или иначе всичко се знае — и какво?
Други предполагат самоубийство — че се удавил в реката, а течението отнесло тялото. Това е технически възможно, макар да изглежда малко вероятно — хора като Скотенков не си отиват от живота така малодушно.
Трети пък разправят, че, не щеш ли, Ал Ефесби за миг усетил в себе си предишната сила, вперил зорък поглед в монитора и тогава направил такова окончателно запитване в Гугъл, че тутакси го идентифицирали и ЦРУ, и МОСАД, и още десетина основни световни разузнавателни служби. И взели, че под прикритието на нощта изпратили отряд морски тюлени с невидимо въздушно превозно средство, награбили Ал Ефесби и го тикнали в най-тъмния и дълбок затвор на ЦРУ, където гният най-големите неприятели на Америка…
Кой знае какво е станало.
Напролет люлякът цъфти, изрязаният от ламарина паметен знак трепери на вятъра — и над главите ни синее високото мирно небе.
II
Съветски реквием
Стоя до стената. Тялото, крайниците и главата ми са притиснати със стоманени обръчи към студената пластмаса. В зависимост от инжекцията, която ми бият преди разпит, се чувствам ту като прикован Прометей, ту като закарфичено за тапетите насекомо.
Задоволявам телесните си нужди като космонавт — в закачен за тялото ми съд. Хранят ме, все едно съм парализиран. Когато дойде време за сън, стената се обръща и става на твърдо ложе. Само най-страшните врагове на новия световен ред се удостояват с такива грижи.
Човек в моето положение няма смисъл да лъже. Разбира се, не възнамерявам и да се оправдавам. Искам само да изкажа някои мисли, които по-рано не съм си правил труда да формулирам ясно, макар че те цял живот смътно са присъствали в ума ми. Сега най-после мога да го направя, защото нямам други грижи.
Нямам възможност да пиша на хартия. В състояние съм само да прокарвам сгънат показалец по стената, все едно рисувам с тебешир буква след буква на едно и също място. Пръстът ми не оставя никакви следи върху пластмасата, но видеокамерите, които ме следят — те са най-малко пет, — улавят всяко мое движение.
Знам, че стига да поискат, ал-америците ще разшифроват всяко трепване на четката ми, после ще свържат буквите в думи и ще получат целия текст на това послание. Компютрите им са напълно способни да го направят. Но даже да го направят, едва ли много хора ще прочетат писмото ми. Файлът с него най-вероятно просто ще потъне в небитието сред архивите на Пентагона.
Няколко думи за мен. Казвам се Савелий Скотенков; афганистанските муджахидини, сред които премина най-хубавата част от живота ми, ме наричаха Саул ал Ефесби. Склонен съм да смятам, че това е истинското ми име.
Моите прадеди са били космати нискочели трупоядци, които са пробивали черепите и костите на гниещата по бреговете на реките мърша, за да изсмучат от тях разлагащия се мозък. Правили са го милиони години, като са си служили с еднакви сечива от кремък, без изобщо да разбират защо и с каква цел става това — просто по повеля на инстинкта, приблизително както птиците вият гнезда, а бобрите строят язове. Не ги е било гнус и да се ядат едни други.
После в тях се е вселил слезлият на Земята демон на ума и ги е научил на магията на думите. Стадото маймуни е станало човечество и е започнало главозамайващото си изкачване по стълбата на езика. И ето, аз стоя на гребена на историята и виждам, че най-високата й точка е премината.
Роден съм след като последната битка за душата на човечеството е загубена. Но дочух ехото й и видях прощалните й отблясъци. Прелиствах прашните съветски учебници, възвестяващи, че Съветският съюз е направил човека свободен и му е дал възможност да стъпи в Космоса. Разбира се, дори в детските си години разбирах, че това са лъжи — но в тях имаше и истина, която беше също толкова трудно да се отдели от лъжата, колкото раковите метастази от здравата плът.
Ако не се лъжа, за пръв път се замислих за това, когато бях едва десетгодишен.
Като ученик през ваканциите ме изпращаха при баба — в едно село близо до Орел. Баба живееше в стара дървена къща, която се различаваше от жилищата от XV век само по това, че под тавана й грееше стоватова крушка, която баба ехидно наричаше „лампата на Илич“. Вероятно имаше предвид не Ленин, а Брежнев — но аз не правех голяма разлика между тези двама покойници. Затова пък добре разбирах какво е била „лампата на Илич“ за руското село през двайсетте години, защото от онези времена нито лампата, нито селото са се променили съществено.