Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Той грабна втора бланка: „Предписание. С настоящото заповядвам на всички чинове на военната, гражданската и железопътната администрация да оказват на предявителя на документа — особен куриер на държавната прокуратура с придружаваща охрана — съдействие по категория ЕКСТРА. Държавен прокурор…“
Той допи чашата, напълни я отново и вече бавно, обмисляйки всяка дума, започна на третата бланка:
„Скъпи Странник! Получи се глупава история. Както току-що се изясни, интересуващият те материал е изчезнал безследно, както доста често се случва в южните джунгли…“
Част четвърта
Каторжник
Глава тринадесета
Първият изстрел му разби веригата и за пръв път от над двадесет години то напусна утъпкания коловоз, вряза се, къртейки парчета бетон, в дърветата и започна бавно да се обръща на място, стоварвайки с пращене широкото си чело върху храстите, отблъсквайки от себе си тръпнещите дървета. И когато се показа необятната мръсна кърма с люлеещи се на ръждясалите нитове железни листи, Зеф акуратно и точно, така, че пази боже, да не улучи реактора, заби фугасен заряд в двигателя — в мускулите, в сухожилията в нервните възли — и то закънтя с железен глас, изхвърли от вътрешностите си кълбо нажежен дим и спря завинаги; но нещо още живееше в нечистите бронирани недра, някакви оцелели нерви продължаваха да изпращат безсмислени сигнали, продължаваха да се включват и веднага да се изключват аварийните системи, съскаха, плюеха пяна, то цялото още отпуснато трепереше, едва-едва дращеше с оцелялата верига; страшно и безсмислено, като коремче на смачкана оса, се вдигаше и спускаше над издъхващия дракон олющената решетеста тръба на ракетната установка. Няколко секунди Зеф погледа тази агония, после се обърна и тръгна към гората, влачейки гранатохвъргачката за ремъка. Максим и Вепър тръгнаха след него и излязоха на тиха полянка, която Зеф сигурно си беше набелязал още на идване; легнаха в тревата и Зеф каза:
— Дай да изпушим по една.
Той сви цигара на едноръкия, даде му огънче и сам запали. Максим лежеше, опрял брадичка върху ръцете си и между редките дървета гледаше как умира железният дракон — жално дрънчи с някакви последни зъбчатки и със свирене изпуска от раздраните си вътрешности струи радиоактивна пара.
— Така и само така — каза Зеф с поучителен тон. — А ако правиш другояче, ще ти откъсна ушите.
— Защо? — попита Максим. — Аз исках да го спра.
— Затова — отговори Зеф, — защото гранатата можеше да рикошира в ракетата и тогава отиваме на кино.
— Аз целех веригата.
— А трябва да целиш кърмата — каза Зеф и смукна дим. — И въобще докато си новак, не се пъхай никъде пръв. Освен ако аз те помоля. Разбра ли?
— Разбрах — каза Максим.
Всички тия тънкости в опита на Зеф не го интересуваха. И самият Зеф не го интересуваше особено. Интересуваше го Вепър. Но той, както винаги, равнодушно мълчеше, опрял протезата си върху издрания корпус на минотърсача. Всичко беше както обикновено. И всичко беше не така, както се искаше на Максим.
Когато преди седмица новопристигналите каторжници бяха строени пред бараките, Зеф направо отиде при Максим и го взе в своя сто и четиринадесети сапьорски отряд. Максим се зарадва. Той веднага позна това огнено брадище и квадратната набита фигура; беше му приятно, че са го познали в тази душна карирана тълпа, където всеки плюеше на всички и никой от никого не се интересуваше. Освен това Максим имаше всички основания да предполага, че Зеф — бившият знаменит психиатър Аллу Зеф, образован и интелигентен човек, не като полууглавната сбирщина, с която беше натъпкан арестантският вагон — някак си е свързан със съпротивата. А когато Зеф го заведе в бараката и му посочи място на наровете до едноръкия Вепър, Максим реши, че съдбата му окончателно се е определила. Но скоро разбра, че греши. Вепър не пожела да разговаря. Той изслуша бързия тих разказ на Максим за съдбата на групата, за процеса, неопределено през прозявка промърмори: „Какви ли не работи стават…“, легна и се обърна на другата страна. Максим се почувствува измамен и тогава на нара се качи Зеф. „Добре се наплюсках преди малко.“ — съобщи той на Максим и без всякакъв преход започна нахално и с примитивна натрапчивост да измъква от него имена и явки. Може би някога да е бил знаменит учен, образован и интелигентен човек, може би и дори сигурно имаше някакво отношение към съпротивата, но сега той правеше впечатление на обикновен сит провокатор, който от нямане какво да прави е решил преди лягане да обработи глупавия новак. Максим не без труд се отърва от него, а когато Зеф изведнъж сито и доволно захърка, той още дълго лежа с отворени очи, спомняйки си колко пъти са го лъгали тук хората и обстоятелствата.