Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Едноръкият отговори неясно, гласът му беше слаб; изглежда, пак му се повдигаше, не му беше до крепостта. Максим отвори очи и се огледа. Седеше върху купчина пръст в средата на дълъг коридор с грапави циментови стени. Дупката в тавана беше или вентилационно отвърстие, или пробойна. Зеф стоеше на двадесетина крачки от него и също се оглеждаше, като шареше с фенерчето наоколо.
— Какво е това тук? — попита Максим.
— Че отде да знам? — свадливо отговори Зеф. — Може да е някакво скривалище. А може да е Крепостта. Знаеш ли какво е това — Крепостта?
— Не — отговори Максим и започна да се смъква от купчината.
— Не знаеш… — разсеяно каза Зеф. Постоянно се оглеждаше, шареше с фенерчето по стените. — Какво знаеш тогава… Массаракш, преди малко тук имаше някой.
— Човек?
— Не знам. Промъкна се край стената и изчезна… А Крепостта, приятелче, е такова нещо, че ние бихме могли за един ден да си свършим цялата работа. А, стъпки…
Той клекна. Максим приклекна до него и видя верига от стъпки върху праха до стената.
— Странни стъпки — каза той.
— Да, приятелче — Зеф се огледа. — Такива аз не съм виждал.
— Като че ли някой е вървял на юмруци — каза Максим, сви юмрук и го отпечата до една от стъпките.
— Наистина прилича — с уважение призна Зеф и насочи фенерчето в дълбочината на коридора. Там нещо слабо трептеше, отразяваше светлината — завой или задънена стена. — Ще отидем ли да погледнем?
— Тихо — каза Максим. — Мълчете и не мърдайте.
Подземието беше пълно с влажна ватена тишина, но коридорът не беше безжизнен. Някой там отпред — Максим не можеше да определи точно къде и на какво разстояние — стоеше, притискайки се до стената; някой дребен, излъчващ слаба и непозната миризма, който ги наблюдаваше и беше недоволен от тяхното присъствие. Това беше нещо съвсем неизвестно и с неуловими намерения.
— Непременно ли трябва да ходим там? — попита Максим.
— Добре би било.
— Защо?
— Трябва да видим — може би това все пак е Крепостта… Ако сме я намерили, тогава, приятелю мой, всичко ще бъде съвсем друго. Аз не вярвам в Крепостта, но щом разправят — откъде да знаеш… Не може пък всички да лъжат…
— Там има някой — каза Максим. — Не мога да разбера кой.
— Нали? Хъм… Ако това е Крепостта, тук според легендите живеят или останки от гарнизона… Седят, разбираш ли, тук и не знаят, че войната е свършила; те се обявили неутрални, разбираш ли, в разгара на войната. Затворили се и обещали, че ще взривят целия континент, ако някой се пъхне при тях…
— А могат ли?
— Ако това е Крепостта, те могат всичко. Да-а… Нали горе през цялото време има взривове, стрелба. Много е възможно те да смятат, че войната още не е свършила. Някакъв принц или херцог бил командувал тук… Хубаво ще е да се срещне човек с него, да си поприказваме…
Максим отново се вслуша.
— Не — каза той уверено. — Няма там нито принц, нито херцог. Това е някакво животно, или… Не, не е животно… Или?
— Какво „или“?
— Вие казахте, че тук има или останки от гарнизона, или?…
— А-а, не, това са глупости, женски приказки… Сега ще видим.
Зеф зареди гранатохвъргачката, вдигна я и тръгна напред, като осветяваше с фенерчето. Максим вървеше до него. Няколко минути вървяха по коридора, после стигнаха до стена и завиха надясно.
— Вие много шумите — каза Максим. — Там става нещо, а вие така сумтите…
— Че какво, да не дишам ли? — мигновено настръхна Зеф.
— И вашето фенерче ми пречи.
— Че как така пречи? Нали е тъмно?
— Аз виждам на тъмно — каза Максим, — а заради вашето фенерче нищо не мога да различа… Дайте, аз ще тръгна напред, а вие стойте тук. Иначе нищо няма да разберем.
— Е, както искаш — произнесе Зеф с необичайно несигурен глас.
Максим отново затвори очи, отдъхна си от несигурната светлина, приведе се и тръгна покрай стената, като се стараеше да не вдига никакъв шум.
Неизвестният беше някъде наблизо, Максим се приближаваше към него с всяка крачка. Коридорът нямаше край. Отдясно се появиха врати, всички железни и заключени. Имаше течение. Въздухът беше леко влажен, пълен с миризма на мухъл и с миризмата на живия и топъл неизвестен. Отзад предпазливо шумолеше Зеф, който се страхуваше и се боеше да не изостане. Почувствувал това, Максим вътрешно се усмихна. Той се отвлече буквално за секунда, но за тази секунда непознатият изчезна. Максим спря в недоумение. Неизвестният току-що беше отпред, съвсем близо, а сега за миг сякаш се разтвори във въздуха и също така мигновено се появи зад гърба, също съвсем близо.
— Зеф! — повика Максим.
— Да! — кънтящо се обади рижебрадият.