Обитаемият остров
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Серия: Камерер #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Арнаудов Георгиев
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Обитаемият остров». Краткое содержание книги:
Жанрът е „екшън“, има, разбира се, и криминален елемент. За любителите на конспирацацията са предвидени поне две загадки, чиито отговори присъстват в романа, но са в неявен вид.
Още от самото начало на експедицията нещата потръгват накриво — загубва кораба си.
Контактът с аборигените също не минава съвсем гладко — задържат го на границата без дрехи и документи. Поради странното му поведение и неспособноста му да говори и разбира езика, той е изпратен в Специалното студио — лудницата. Съвсем неочаквано от там го извеждат, но по пътя към столицата претърпява ПТП и му се налага да се оправя сам.
След първоначалния период на адаптация, Максим постъпва в Бойния легион — силите за бързо реагиране. Участва в акции срещу терористи, т.нар. дегенерати. Първата загадка е: защо и с каква цел неговият началник ротмистър Чачу го включва преждевременно в екзекуцията на осъдените терористи?
След неизпълнение на пряка заповед Максим е разстрелян „неуспешно“ и постъпва в Съпротивата — терористичната организация, срещу която се е борил досега. При акция, в която са убити повечето от членовете на групата, Максим е арестуван и осъден на каторга. Ето следващата загадка: кой е предателят (доносникът в групата на Максим)?
Така се затваря първият кръг в романа — Максим се завръща на мястото, където е кацнал на планетата (каторгата). След като е установил, че не може да промени системата отвътре, Максим решава да опита с помощта на съседните страни. Затваря се вторият кръг в романа — Максим отново се озовава в каторгата.
Натрупал опит и сили, накрая героят се завръща в столицата за окончателния си удар.
Няколко минути той изясняваше положението.
„Вепър ми няма доверие. На Зеф се доверява, на мен — не. А аз нямам доверие на Зеф и, струва ми се, напразно. Сигурно изглеждам на Вепър също така досадно-подозрителен, както ми изглежда Зеф. Е добре, Вепър не ми вярва, значи отново съм сам. Мога, разбира се, да се надявам на среща с Генерала или Копито, но това е твърде малко вероятно. Мога, разбира се, да опитам да събера група от непознати, но — массаракш! — дай да бъдем честни пред себе си: не ставам за такава работа. Засега не ставам. Прекалено съм доверчив… Чакай, дай да си изясним задачата. Какво искам всъщност?“
Няколко минути той изясняваше задачата.
„Виж, ако Гай беше тук… Но Гай за наказание го пратиха в някаква особена част със странно название. Да, по всяка вероятност ще трябва да действувам сам… И непременно — танк! Тук има оръжие за сто армии… Поизносено е, наистина, двайсет години са това, пък и е автоматично, но трябва да опитам да го приспособя… Нима Вепър няма да ми повярва?“ — помисли той почти с отчаяние, взе котлето и затича обратно към огъня.
Зеф и Вепър не спяха; лежаха глава до глава и нещо тихо, но разпалено спореха. Когато видя Максим, Зеф бързо каза: „Стига!“ и стана. Вирна рижото си брадище, опули очи и закрещя:
— Къде се влачиш бе, массаракш! Кой ти разреши да се отдалечаваш? Трябва да работим, че няма да дадат плюскане, трийсет и три массаракша!
И тогава Максим побесня. Като че ли за пръв път в живота си той изкрещя по човек с пълен глас:
— Ще ви вземат дяволите, Зеф! Вие не можете ли да мислите за друго, освен за плюскане? Цял ден все това чувам от вас — плюскане, плюскане, плюскане! На, изплюскайте моите консерви, като ви е примряло толкова!
Той блъсна котлето в земята, грабна раницата и започна да пъха ръце в ремъците й. Приседналият от акустичния удар Зеф го гледаше поразен, после издаде някакво бълбукане, хъркане, и се закиска така, че цялата гора закънтя. Едноръкият му пригласяше — това се виждаше, но не можеше да се чуе. Максим не издържа и също се засмя малко смутено.
— Массаракш! — изхърка накрая Зеф. — Това се казва гласище!… Не, приятелю — обърна се той към Вепър — ти помни какво ти казах. Впрочем, казах вече: стига… Стани! — закрещя той. — Напред, ако искате… хм… да плюскате довечера.
И толкоз. Покрещяха, посмяха се, станаха сериозни и тръгнаха по-нататък. Максим с ожесточение обезвреждаше мини, изкъртваше от гнездата сдвоени картечници, отвинтваше бойните глави на зенитните ракети, стърчащи от отворените люкове; отново имаше огън, съскащи струи сълзотворен газ, отвратителна смрад от разлагащи се животински трупове, разстреляни от автоматите. Бяха станали още по-мръсни, по-озлобени, по-окъсани, а Зеф хъркаше към Максим:
— Напред, напред! Ако искаш да плюскаш — напред!
Едноръкият беше вече съвсем измъчен и едва се влачеше далеч зад тях, опирайки се на минотърсача като на патерица…
За тези часове Зеф окончателно омръзна на Максим, който дори се зарадва, когато червенобрадият изведнъж изрева и шумно потъна вдън земя. Максим, бършейки потта от мръсното си чело с мръсния си ръкав, без бързане се приближи и спря на ръба на мрачната тясна пукнатина, скрита в тревата. Пукнатината беше дълбока, непрогледна, дъхаше на студ и влага, нищо не се виждаше, чуваше се само някакво хрущене, дрънчене и неясни ругатни. Накуцвайки, Вепър се приближи, също надникна вътре и попита:
— Той там ли е? Какво прави вътре?
— Зеф! — извика Максим и се наведе. — Къде сте, Зеф?
От пукнатината прокънтя:
— Слизайте тук! Скачайте, меко е…
Максим погледна към едноръкия, но той поклати глава:
— Не е за мен това — каза той. Скачайте вие, а аз после ще ви спусна въже.
— Кой е тук? — изведнъж закрещя отвътре Зеф. — Ще стрелям, массаракш!
Максим седна на ръба на пукнатината, отблъсна се и скочи. Почти веднага до колене затъна в някаква рохкава маса. Зеф беше някъде наблизо. Максим затвори очи и няколко секунди поседя, привиквайки към тъмнината.
— Ела насам, Мак, тук има някой — изгърмя Зеф. — Вепър! Скачай!
Вепър отговори, че е уморен като куче и с удоволствие ще поседи горе.
— Както искаш — каза Зеф. — Но според мен това е Крепостта. После ще съжаляваш…