Неспокойкото [ЛП]

Колкото и да е странно, но в един момент Трикс дори забрави, че целта им е да поразят със заклинание Прозрачния бог. Може би защото Алхазаб не се виждаше в шатрата. Или може би им повлия ентусиазмът на публиката.

Той отново уговаряше актьорите да тръгнат с него да преследват Гавар. И отново плаваха на кораба след витаманта. И приближаваше, приближаваше голямата битка…

Скрил се за миг зад кулисите — за да си поеме дъх и да отпие глътка вода от манерката, подадена му от грижливия Бамбура, Трикс погледна Гавар. Витамантът стоеше зад отсрещните кулиси и беззвучно мърдаше устни — сякаш тренираше. Улавяйки погледа на Трикс, той му кимна успокоително.

Всъщност Гавар беше обещал да направи всичко сам. Е, или поне най-важното — да порази Алхазаб с невъобразимо заклинание. Трикс трябваше само да помага, като защитава витаманта от войниците, които биха могли да му попречат.

— А защо просто не доиграем пиесата до края? — жаловито попита Майхел. Колкото повече наближаваше решителният момент, толкова по-нервни ставаха актьорите. Златото, разбира се, е нещо хубаво. Славата — също. Но всички знаят, че мъртвите нямат нужда нито от едното, нито от другото.

Трикс съчувствено погледна Майхел и колкото се може по-твърдо каза:

— Не се притеснявай, ще успеем! Гавар е могъщ магьосник!

— Но ти го победи!

— Значи и аз съм могъщ магьосник.

Майхел недоверчиво поклати глава — и актьорите излязоха на сцената. Гавар се появи срещу тях, влачейки със себе си стола, към който беше завързан Песя.

— Ха-ха-ха! — гръмко започна витамантът. — Няма да ти дам тази девица! Ще ви убия всички и след смъртта си вие ще ми служите!

— Не казвай хоп, преди да си скочил! — отвърна Трикс. Искаше да добави и още нещо, но някак си не можеше да го измисли. Затова удари с жезъла по пода и заплаши: — Моята магия е по-силна от твоята!

— Ще видим! — мрачно изръмжа Гавар и разпери ръце.

Публиката притихна. Само веселият млад воин кимна окуражително на Трикс.

— От дълбините на моята мъртва душа, изтляла — но не и изчезнала, от зловонната мърша на моето навеки спряло сърце, от самата природа на витамантията, ненавиждаща всичко суетно, всичко топло и живо, се появи ужасно заклинание — нечувано никога досега под небето на този свят… — зловещо започна Гавар.

Настъпи ледена тишина. Дори вятърът сякаш утихна. Само в далечината тъжно ревеше камила.

— Самото неумолимо време, което ние, витамантите, толкова ненавиждаме, се прекланя пред непоколебимата ми воля — продължи Гавар, гледайки към Трикс. — И… спря ходът на времето! Вечен покой се спусна върху…