Затворена котка [bg]

Мелиса понечи да възрази, но приятелката й я прекъсна:

— Да не си посмяла да откажеш. В този дом помагаме на изпадналите в беда.

Мелиса не настоя. В някой друг живот се беше грижила за съществото, което днес бе Селесте. Не се учудваше, че сега приятелката й действа по същия начин.

— Да идем в стаята.

Оставиха Алваро в кухнята и отидоха в спалнята, за да седнат на възглавниците.

— Чувала ли си се с Рохер? — попита Селесте.

— Не. И не ме интересува.

— Разбрах, че бил болен.

— Всички са болни от грип.

Селесте изчака няколко секунди, преди да поясни:

— Видели са го да влиза в Онкологичната болница.

— Може би е бил на свиждане на някоя приятелка — каза Мелиса с тон, който не успя да прикрие гнева й.

— Брат ми казва, че е ходил да си прави изследвания.

— Да, вероятно да си измери степента на наглост.

Селесте щеше да добави нещо, но в този момент Алваро се показа на вратата.

— Ако искате да ядете, елате — скара им се той. — Имам само две ръце и не мога да смогна за всичко.

Станаха и отидоха да му помогнат. Скоро чиниите бяха подредени върху ракитовата подложка и Мелиса се зае да поглъща първата си топла храна от много дни насам.

Малко след това, когато Мелиса отиде в кухнята да си налее вода, Алваро използва момента да попита Селесте с поглед, но тя направи знак за поражение. Приятелката й беше тежък случай. Никога не се вслушваше в съвети, още по-малко, ако не бяха в съгласие с плановете или идеите й. Движена от почти спонтанно желание да я закриля, си обеща, че ще говори с нея по-късно.