Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Винаги се учудвам на яснотата и точността в изразите на мъжа ви — каза тя. — Когато той говори, за мене стават достъпни най-трансцендентните понятия.
— О, да! — каза Ана, светнала в щастлива усмивка и без да разбира нито дума от онова, което й казваше Бетси. Тя се премести до голямата маса и взе участие в общия разговор.
След като поседя половин час, Алексей Александрович се приближи до жена си и я покани да си вървят заедно; но без да го погледне, тя отговори, че ще остане да вечеря. Алексей Александрович се сбогува и си отиде.
Кочияшът на Каренина, стар, дебел татарин с лъскаво кожено палто, едва задържаше левия сив кон, който бе премръзнал и се изправяше на задните си крака пред входа. Лакеят бе отворил вратичката на каляската. Вратарят държеше входната врата. Ана Аркадиевна откачваше с малката си сръчна ръка дантелите на ръкава от копчето на шубката си и навела глава, слушаше с възхищение какво й казва Вронски, който я изпращаше.
— Вие не казахте нищо; да предположим, че не искам нищо — каза той, — но вие знаете, че на мен ми трябва не приятелство, за мен има само едно щастие в живота, тая дума, която вие толкова не обичате… да, любов…
— Любов… — повтори тя бавно, с някакъв вътрешен глас, и изведнъж, в същия миг, когато откачи дантелите, прибави: — Аз не обичам тая дума тъкмо защото за мене тя значи много нещо, много повече, отколкото можете да разберете — и го погледна в лицето. — Довиждане!
Тя му подаде ръка и с бързи и плавни стъпки мина покрай вратаря и се скри в каретата.
Погледът й, докосването на ръката й го изгориха. Той целуна дланта си на онова място, дето тя бе го докоснала, и се прибра у дома си, щастлив от мисълта, че тая вечер се е приближил до постигането на целта си повече, отколкото през последните два месеца.
VIII
Алексей Александрович не бе видял нищо особено и неприлично в това, че жена му седеше с Вронски на отделна маса и разговаряше оживено; но той забеляза, че на другите в приемната то се видя особено и неприлично и затова го сметна неприлично и той. И реши, че трябва да каже това на жена си.
Когато се върна в къщи, Алексей Александрович влезе в кабинета си, както правеше обикновено, седна на стола, разтвори на означеното с ножа за разрязване място книгата за папизма и чете до един часа, както обикновено; само от време на време той търкаше високото си чело и разтърсваше глава, сякаш отпъждаше нещо. В точно определения час стана и направи нощния си тоалет. Ана Аркадиевна я нямаше още. С книгата под мишница той се качи горе; по тая вечер, вместо обикновените мисли и планове за служебните работи, мислите му бяха изпълнени с жена му и с нещо неприятно, което бе се случило с нея. Противно на навика си той не си легна, а сключи ръце на гърба си и закрачи из стаите. Не можеше да си легне, защото чувствуваше, че трябва преди това да обмисли нововъзникналото обстоятелство.
Когато Алексей Александрович реши, че трябва да поприказва с жена си, струваше му се, че това е много лесно и просто; но сега, когато започна да обмисля това нововъзникнало обстоятелство, то му се видя доста сложно и трудно.
Алексей Александрович не беше ревнив. Според него ревността обижда жената, а мъжът трябва да има доверие в жената. Той не се запитваше защо трябва да има доверие, сиреч пълна увереност, че младата му жена ще го обича винаги, но не изпитваше недоверие, защото имаше доверие и си казваше, че трябва да го има. А сега, макар че не бе разклатено убеждението му, че ревността е срамно чувство и че човек трябва да има доверие, той чувствуваше, че се е изправил лице с лице пред нещо нелогично и безсмислено и не знаеше какво трябва да прави. Алексей Александрович стоеше лице с лице пред живота, пред възможността жена му да обича някого другиго освен него и тъкмо това му се струваше твърде безсмислено и необяснимо, защото това беше самият живот. Целия си живот Алексей Александрович бе прекарал в служебни среди, които имаха връзка с отраженията на живота. И всеки път, когато се сблъскваше със самия живот, той се стъписваше пред него. Сега изпитваше чувство, подобно на онова, което би изпитал човек, който спокойно е минал по мост над някоя пропаст и изведнъж е видял, че мостът е разглобен и отдолу зее бездна. Тая бездна беше самият живот, а мостът — оня изкуствен живот, който бе прекарал Алексей Александрович. За пръв път му мина през ума, че жена му може да се влюби в другиго и той се ужаси от това.
Без да се съблече, той се разхождаше с умерени крачки насам-натам по отекващия паркет на осветената с една лампа трапезария, по килима на тъмната приемна, в която светлината се отразяваше само върху големия му, наскоро нарисуван портрет, закачен над дивана, и в нейния кабинет, дето горяха две свещи, които осветяваха портретите на роднините и приятелките й и красивите, отдавна така добре познати нему дребни украшенийца на писмената й маса. От нейната стая той идваше до вратата на спалнята и се връщаше отново.