Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Не мога да разбера напълно значението на вашите думи — каза той, когато й подаваше чашата чай.
Тя погледна към дивана до себе си и той веднага седна.
— Да, исках да ви кажа — каза тя, без да го гледа. — Вие постъпихте лошо, много лошо.
— Нима аз не зная, че съм постъпил лошо? Но кой е причината, за да постъпя така?
— Защо ми казвате това? — каза тя и го погледна строго.
— Вие знаете защо — отвърна той смело и радостно, като срещна погледа й и не сведе очи.
Смути се тя, а не той.
— Това показва само, че нямате сърце — каза тя. Но погледът й казваше, че тя знае, че той има сърце и тъкмо затова се страхува от него.
— Това, за което току-що споменахте, беше една грешка, а не любов.
— Вие помните, че аз съм ви забранила да произнасяте тая дума, тая противна дума — каза Ана и потрепери; но веднага почувствува, че именно с думата забранила признаваше, че има известни права над него и с това го поощрява да й говори за любов. — Отдавна исках да ви кажа това — продължи тя, като го гледаше смело в очите и цяла пламтеше от руменината, която изгаряше лицето й, — а тая вечер дойдох нарочно, защото знаех, че ще ви срещна. Дойдох да ви кажа, че на всичко това трябва да се тури край. Аз никога и пред никого не съм се червила, а вие ме карате да се чувствувам виновна за нещо.
Той я наблюдаваше и бе поразен от новата духовна красота на лицето й.
— Какво искате от мене? — попита той просто и сериозно.
— Искам да заминете за Москва и да искате прошка от Кити — каза тя и в очите й заигра пламъче.
— Не, вие не искате това — отвърна той.
Той виждаше, че тя не говори това, което иска, а онова, което си налагаше да говори.
— Ако ме обичате, както казвате — прошепна тя, — направете така, че да бъда спокойна.
Лицето му светна.
— Нима не знаете, че за мене вие сте целият живот? Но аз не зная спокойствие и не мога да ви го дам. Целия себе си, любовта си… да. Аз не мога да мисля поотделно за вас и за себе си. За мене вие и аз сме едно. И аз не виждам, че занапред може да има спокойствие нито за мене, нито за вас. Може би ни чака отчаяние, нещастие… или то може да е щастие, и то какво щастие!… Нима е невъзможно? — прибави той само с устните си; но тя го чу.
Тя напрягаше всички сили на ума си да каже това, което трябва; но вместо това спря върху него погледа си, пълен с любов, и не отговори нищо.
„Ето! — с възторг помисли той. — Тъкмо когато бях започнал да се отчайвам и когато ми се струваше, че не ще има край — ето! Тя ме обича. Сама признава това.“
— Тогава направете това за мене, не ми казвайте никога тия думи и ще бъдем добри приятели — каза тя с думи; по погледът й казваше съвсем друго.
— Вие знаете, че не можем да бъдем приятели. А дали ще бъдем най-щастливите или най-нещастните от хората — това е във ваша власт.
Тя искаше да каже нещо, но той я прекъсна:
— Аз искам само едно, искам правото да се надявам, да се измъчвам, както сега; но ако и това не може, заповядайте ми да се махна и аз ще се махна. Вие няма да ме виждате повече, ако моето присъствие ви тежи.
— Аз не искам да ви пъдя никъде.
— Само не променяйте нищо. Оставете всичко, както си е — каза той с треперещ глас. — Мъжът ви идва.
И наистина в тоя миг Алексей Александрович влезе в приемната със своята спокойна, тромава походка.
Той погледна жена си и Вронски, пристъпи до домакинята и след като седна да пие чай, заприказва с бавния си, но винаги ясен глас, с обикновения си шеговит тон, като да се присмиваше на някого.
— Вашият Рамбуйе е в пълния си състав — каза той, като изгледа цялото общество, — грации и музи.
Но княгиня Бетси не можеше да търпи тоя негов sneering25 тон, както го наричаше тя, и като умна домакиня, веднага го въвлече в сериозен разговор за общата военна повинност. Алексей Александрович веднага се увлече в разговора и започна вече сериозно да защищава новия указ пред княгиня Бетси, която беше против него.
Вронски и Ана продължаваха да седят до малката маса.
— Това е вече неприлично — пошепна една дама, сочейки с очи Вронски, Каренина и мъжа й.
— Не ви ли казвах аз? — отвърна приятелката на Ана.
Но не само тия дами, а почти всички, които бяха в приемната, дори княгиня Мяхкая и самата Бетси, по няколко пъти поглеждаха към уединилите се от общия кръг, сякаш това им пречеше. Само Алексей Александрович не погледна нито веднъж натам и не се отвлече от започнатия интересен разговор.
Княгиня Бетси забеляза, че това прави неприятно впечатление на всички, и затова незабелязано тикна на мястото си едно друго лице, което да слуша Алексей Александрович, и пристъпи до Ана.
25
Ироничен.