Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Мръсна, но комична история. Как може Кедров да се дуелира с тоя господин! Значи, ужасно се ядосва, а? — отново запита той със смях. — Ами как ти се вижда тая вечер Клер? Чудо! — каза той за новата френска артистка. — Колкото пъти и да я гледаш, все е нова. Само французите са способни на това.
VI
Княгиня Бетси не дочака края на последното действие и излезе от театъра. Тя едва бе успяла да влезе в тоалетната си, да напудри дългото си бледо лице, да избърше пудрата, да оправи прическата си и да нареди да приготвят всичко за чая в голямата приемна, когато каретите започнаха да пристигат една след друга пред грамадната й къща на улица Голяма Морска. Гостите слизаха пред широкия вход и дебелият вратар, който сутрин, за да се докара пред минувачите, четеше вестници зад стъклената врата, безшумно отваряше тая грамадна врата и даваше път на гостите.
Почти в едно и също време влязоха от едната врата домакинята с оправена прическа и освежено лице, а от другата гостите — в голямата приемна с тъмни стени, меки килими и ярко осветена маса, която под светлината на свещите блестеше с бялата си покривка, със среброто на самовара и с прозрачния фарфор на чайния прибор.
Домакинята седна до самовара и сне ръкавиците си. Като придвижваха столовете и креслата, подпомагани от безшумните лакеи, гостите се настаниха, разделени на две — около домакинята при самовара и на отсрещния край на приемната — около хубавата жена на един посланик с черна кадифена рокля и с черни, рязко очертани вежди. Разговорът и в двата центъра, както става винаги в първите минути, вървеше мудно, прекъсван от посрещанията, здрависванията, от поднасянето на чая, сякаш търсеше на какво да се спре.
— Тя е необикновено добра като актриса; вижда се, че е изучила Каулбах — каза един дипломат в кръга на жената на посланика, — забелязахте ли само как падна…
— Ах, моля ви се, да не говорим за Нилсон! За нея не може да се каже нищо ново — каза една пълна, червена, без вежди и без шиньон руса дама със стара копринена рокля. Това беше княгиня Мяхкая, известна със своята простота и груби обноски и наречена enfant terrible23. Княгиня Мяхкая седеше по средата между двата кръга, ослушваше се и вземаше участие в разговора ту на едната, ту на другата група. — Тая вечер трима души вече ми повториха същата тая фраза за Каулбах, сякаш са се наговорили. Кой знае защо тая фраза им се е харесала толкова!
Разговорът бе прекъснат от тая забележка и трябваше пак да се измисли нова тема.
— Разкажете ни нещо забавно, но да не е заядливо — каза жената на посланика, голяма специалистка по изящните разговори, наречени на английски small-talk, като се обърна към дипломата, който също не знаеше отде да започне.
— Казват, че това е много трудно, защото само заядливото е смешно — усмихнат започна той. — Но ще се опитам. Дайте ми тема. Цялата работа е в темата. Щом темата е дадена, лесно е да се бродира по нея. Често си мисля, че знаменитите словоохотливци от миналия век биха били затруднени днес да говорят умно. Всичко умно е омръзнало толкова много…
— Това е казано отдавна — прекъсна го със смях жената на посланика.
Разговорът бе започнал приятно, но тъкмо защото беше твърде приятен, отново се прекъсна. Трябваше да се прибегне към едно сигурно средство, което никога не изневерява — злословието.
— Не намирате ли, че у Тушкевич има нещо от Louis XV? — каза той, като сочеше с очи един хубав рус младеж, застанал до масата.
— О, да! Той е в тон с приемната, затова и често идва тук.
Тоя разговор се задържа, защото се приказваше със загатвания тъкмо за онова, което не трябваше да се говори в тая приемна, сиреч за отношенията между Тушкевич и домакинята.
В това време разговорът около самовара и домакинята, който също за момент се въртеше между трите неизбежни теми: последните обществени новини, театъра и критикуването на близки хора, тръгна както трябва, след като попадна на последната тема, сиреч злословието.
— Научихте ли, че и Малтишчева — не дъщерята, а майката — си шие костюм diable rose24?
— Не може да бъде! Не, това е прелестно!
— Чудя се как с нейния ум — а тя не е глупава — не вижда, че става смешна!
23
Луда глава; букв. чудовищно дете (фр.).
24
Розов дявол.