Ана Каренина
- Автор: Толстой Лев Николаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Жечев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ана Каренина». Краткое содержание книги:
Произведението на Толстой е част от златния фонд на световната литература. От създаването на романа до днес са изминали цели 130 години, през които е претърпял стотици преиздания и е бил превеждан на множество езици.
Образите и проблемите в него са вечно актуални и продължават да вълнуват читателите от различни възрасти и общества. „Ана Каренина“ е задължителна част от личните библиотеки на всички истински ценители на художественото слово.
В престижната класация на „Обзървър“ — „Стоте най-велики романа на всички времена“, „Ана Каренина“ се нарежда на 27-мо място пред заглавия като „Одисей“, „Портретът на Дориан Грей“, „Великият Гетсби“.
Източници: http://bg.wikipedia.org/wiki/Ана_Каренина (лиценз [[http://creativecommons.org/licenses/by-sa/3.0/|CC-BY-SA 3.0]]) и http://bgbook.dir.bg/book.php?ID=21289
— Ана! Ана! — казваше той с треперещ глас. — Ана, за Бога!…
Но колкото по-високо говореше той, толкова по-ниско навеждаше тя своята горда и весела някога, а сега посрамена глава, цяла се свиваше и от дивана, на който седеше, се свличаше на пода, в краката му; тя би паднала на килима, ако той не я държеше.
— Боже мой! Прости ми! — хълцаше тя и притискаше ръцете му към гърдите си.
Чувствуваше се толкова престъпна и виновна, че й оставаше само да се унижава и да моли за прошка; и понеже сега освен него нямаше никого другиго в живота, към него именно отправяше молбата си за прошка. Като го гледаше, тя физически чувствуваше унижението си и не можеше да каже нищо повече. А той чувствуваше същото, което сигурно чувствува убиецът, когато види тялото, което е лишил от живот. Това тяло, което той бе лишил от живот, беше тяхната любов, първият период от любовта им. Имаше нещо ужасно и отвратително в спомена за това, което бе заплатено с тая страшна цена на срама. Срамът пред духовната й голота я потискаше и се предаваше и нему. Но въпреки целия ужас на убиеца пред тялото на убития това тяло трябва да се нареже на парчета, да се скрие, убиецът трябва да използува това, което е добил с убийство.
И както убиецът се нахвърля със злоба и сякаш със страст над това тяло и го влачи, и го реже, така и той покриваше с целувки лицето и раменете й. Тя държеше ръката му и не се помръдваше. Да, тия целувки са онова, което бе купено с тоя срам. Да, и тая ръка, която ще бъде винаги моя, е ръката на моя съучастник. Тя вдигна тая ръка и я целуна. Той коленичи и искаше да види лицето й, но тя го криеше и не казваше нищо. Най-после, сякаш направи усилие над себе си, тя стана и го отблъсна. Лицето й беше все така красиво, но затова пък толкова по-жалко.
— Всичко е свършено — каза тя. — Аз нямам нищо друго освен тебе. Помни това.
— Не мога да не помня това, което е моят живот. За един миг от това щастие…
— Какво щастие! — с отврата и ужас каза тя и тоя ужас неволно обхвана и него. — За Бога, нито дума, нито дума повече!
Тя бързо стана и се отдръпна от него.
— Нито дума повече! — повтори тя и със странен за него израз на студено отчаяние върху лицето се раздели с него. Чувствуваше, че в тоя миг не можеше да изкаже с думи чувството на срам, радост и ужас пред това навлизане в един нов живот и не искаше да говори за това, да опошлява това чувство с неточни думи. Но и после, и на другия, и на третия ден тя не само не намери думи, с които би могла да изрази цялата сложност на тия чувства, но не намираше и мисли, с които да обсъди в себе си всичко, що бе на душата й.
Казваше си: „Не, сега не мога да мисля за това; ще помисля после, когато бъда по-спокойна.“ Но това спокойствие за мислите не настъпваше никога; всеки път, когато й идваше на ум какво е направила, какво ще стане с нея и какво трябва да направи, обземаше я ужас и тя пъдеше от себе си тия мисли.
— После, после — казваше тя, — когато бъда по-спокойна.
Затова пък насън, когато нямаше власт над мислите си, положението й се представяше в цялата си безобразна голота. Почти всяка нощ я навестяваше един и същ сън. Сънуваше, че и двамата едновременно са нейни мъже, че и двамата я отрупват с ласките си. Алексей Александрович плаче, целува ръцете й и й казва; „Колко е хубаво сега!“ Но тук е и Алексей Вронски, и той също е неин мъж. А тя, учудвайки се, че по-рано това й се е виждало невъзможно, засмяна им обяснява, че то било много по-просто и че сега и двамата са доволни и щастливи. Но тоя сън я потискаше като кошмар и тя се събуждаше ужасена.
XII
Още в първите дни след връщането си от Москва, когато всеки път потреперваше и се изчервяваше при спомена за позорния отказ, Левин си мислеше: „Също така се изчервявах, потрепервах и смятах всичко за изгубено, когато получих единица по физика и останах да повтарям втори курс; също така се смятах изгубен, след като обърках възложената ми от сестрата работа. И какво? Сега, когато минаха години, си спомням и се чудя как е могло да ме огорчава всичко това. Същото ще бъде и с тая мъка. Ще мине време и аз ще бъда равнодушен към това.“
Но изминаха три месеца, а той не стана равнодушен и също както в първите дни му беше тежко да си спомня за това. Не можеше да се успокои, защото той, който така дълго бе мечтал за семеен живот и така се бе чувствувал узрял за него, все пак не беше се оженил още и сега, повече от когато и да било, бе далеч от женитбата. Самият той чувствуваше болезнено, както го чувствуваха и всички около него, че за човек на неговите години не е хубаво да бъде сам. Спомни си как, преди да замине за Москва, бе казал веднъж на говедаря си Николай, наивен селянин, с когото обичаше да разговаря: „Е, Николай, искам вече да се оженя!“ и как Николай му отговори веднага, като за някоя работа, в която не може да има никакво съмнение: „Отдавна ви е време, Константин Дмитрич.“ Но сега женитбата беше за него по-далеч от когато и да било. Мястото беше ангажирано и сега, когато той мислено поставяше на това място някое от познатите си момичета, чувствуваше, че е съвсем невъзможно. Освен това при спомена за тоя отказ и за ролята, която бе играл тогава, се измъчваше от срам. Колкото и да си казваше, че в случая не е виновен никак, тоя спомен, наред с други такива също срамни спомени, го караше да тръпне и се изчервява. И той, като всеки човек, имаше в миналото си осъзнати лоши постъпки, за които съвестта сигурно го мъчеше, но споменът за лошите постъпки далеч не го измъчваше така, както тия нищожни, но срамни спомени. Тия рани никога не заздравяваха. И наред с тези спомени сега стояха отказът и онова жалко положение, в каквото сигурно са го виждали другите през оная вечер. Но времето и работата вършеха своето. Незабележими, но значителни събития от селския живот все повече и повече затрупваха тежките спомени. Всяка нова седмица той все по-рядко си спомняше за Кити. С нетърпение чакаше съобщението, че вече се е омъжила или ще се омъжва тия дни, надявайки се, че такова едно съобщение, като изваждането на зъб, ще го излекува напълно.